Интервю на отец Георги Максимов с бившия наркозависим Кирил Ахмедов
Господ извел Кирил от тъмната бездна на наркозависимостта. Това въобще не било лесно или просто. За да преодолее зависимостта си от наркотиците, Кирил трябвало да посети няколко рехабилитационни програми, като първата била организирана от нео-петдесетници. Днес Кирил работи в Православен Рехабилитационен Център, наречен "Неугасима надежда", като помага на страдащите от наркозависимост. Ще ви разкажем за неговия опит с лечението му и пътят към Бога(защото без да се обърнем към Господа и Неговата помощ всички опити да се преборим със зависимостта са обречени на провал). Ще добиете също така представа относно философията и дейността на Рехабилитационен център „Неугасима надежда“.
Отец Г. Максимов: Здравейте. Вие сте с „Моят път към Бога“. Днешният ни гост е човек, преминал през изключително трудно изпитание и преодолял своята зависимост от наркотиците. Разбира се, тази тема вероятно е неудобна за мнозина. Ако разберат, че техен близък е наркоман, светът им се срива и те се чувстват безсилни, не знаейки как да помогнат. Така че днешното ни интервю с Кирил Вячеславович Ахмедов ще е много полезно за подобни хора, тъй като ще прочетат истинската история на човек, намерил начин да преодолее тази зависимост.
Кирил Вячеславович, нека започнем от самото начало. Как влязохте в света на наркотиците и как се разви вашата зависимост?
Кирил Ахмедов: Като говорим за причините, довели до моята зависимост, вероятно трябва да споменем духовният вакум. Чувствах този вакум от самото начало и се опитах да го изпълня с различни „ценности“. Тези ценности ме накараха да желая да се присъединя към лоши компании и да вземам наркотици, които са символи на начина на живот на тези микро-социални среди, където смятах, че ще се чувствам добре. Мислех, че там ще намеря своята идентичност и ще стана по-силна личност.
О. Георги: Мислели сте, че ще намерите своето място под слънцето и ще се чувствате приет.
К.А.: Да. Накрая, тази духовна празнота бе запълнена с наркотици. Постепенно се отричах от инстинкта си за самосъхранение, цялата ми енергия и отношения с близките и хората, които обичах, само и само да изпълня този вакум. Продължавах така, докато не останах напълно сам.
О. Георги: Вярно ли е, че пристрастяването се развива бързо?
К.А.: Пристрастяването се развива моментално, но когато хората употребяват наркотици, дълго време се залъгват, че всичко е наред. Употребявах хероин в течение на седем години и смятах, че съм си окей и мога да се откажа когато реша. Преди това употребявах леки наркотици, например марихуана. Вероятно всичко се получи така, тъй като родителите ми бяха доста заети с работата си, опитвайки се да построят моето светло бъдеще и да ми осигурят добър живот. По такъв начин бях оставен без опека и повечето от времето си прекарвах на улицата.Там ми предложиха и наркотиците. Разбира се, хареса ми. И така тази пристрастеност постепенно нарастваше, докато не станах на 25.
Отец Георги: Доколкото разбирам, по това време сте били далеч от вярата?
К.А.: Да, връзката ми с Бога бе трудна, пълна с неща, които не разбирах, така че държах Господ настрана от живота си, тъй като се наслаждавах до голяма степен на свободата си, или поне това, което мислех за свобода. Радвах се на щастието си и на начините да го постигна, по начина, който смятах за правилен. Не исках да допусна Бог в моя живот. Макар винаги да знаех, че е там. Това бе поради влиянието на баба ми – тя ме научи на някои неща относно религията. При все това, макар че семената бяха посети, щяха да разцъфтят едва десетилетия по-късно, след множество страдания. Бях кръстен на 14, просто защото такава е традицията. Пълното осъзнаване, че се нуждая от Бог в живота си дойде едва когато ударих самото дъно.
Отец Георги: Споменахте, че дълго време сте смятали, че можете да спрете наркотиците, щом пожелаете. Кога разбрахте, че вече не сте господар на живота си и не можете да спрете? Тогава ли започнахте да се борите със зависимостта или това се случи по-късно? Дали това се случи по ваша инициатива или пък от страна на вашите близки?
К.А.: Посетих първата рехабилитационна програма, когато бях на 18. Това бе по инициатива на родителите ми, а аз си мислех, че съм добре и мога да се справя. Просто не разбирах защо ме водят там. Не осъзнавах, че съм болен, както и сложността на проблема. Смятах, че щом съм млад и здрав, имам достатъчно сила да се справя. Все още не всичко бе изгубено, така че нямах търпение да си поживея, а не да си губя времето в някакъв рехабилитационен център. Въпреки всичко, те ме заведоха в този център, който бе основан от нео-петдесятна секта. Изборът бе на родителите ми, а те бяха доста далеч от вярата по онова време. Сдобихме се с първата икона вкъщи едва когато майка ми видя следите от игли по вените ми. Това бе дълбоко символично, защото мисля, че когато един човек разбере, че нищо от този свят не може да му помогне, този човек се обръща към Бога. Това помогна на родителите ми. Сега те постепенно започват да водят църковен живот.
И така, аз попаднах в сектантския рехабилитационен център и прекарах известно време там. Тъй като обаче не осъзнавах сериозността на своето положение, отхвърлях всичко, което чувах там. Не бих казал, че опознах Христос там или че съм имал някакви духовни преживявания – всичко просто ми минаваше покрай ушите. Само следвах правилата, които бяха установени там. Така че когато излязох от центъра, отново започнах да се дрогирам. Не научих нищичко там. Просто изкарах известно време, без да вземам наркотици. Има и други причини, поради които отхвърлях всичко там... Баба ми ме беше научила да се моля прав пред иконите и ми даде текста на Господнята молитва. Ще се върна на тази молитва по-късно, тя ми бе от изключителна помощ в определен момент. Всичко, което имаха в центъра бе изкуствени усмивки, песнички за припяване или „хваления за Бога“, както го наричат те. Това не пасваше на моята нагласа. Вероятно това е причината да не възприема нищо. В крайна сметка, преживях друга криза. По онова време живеех в Томск. Роден съм в Кемерово, но родителите ми ме изпратиха в Томск, за да ме разделят от приятелите, обкръжението ми и начина ми на живот. Така че да започна начисто, така да се каже.
Отец Георги: Това изглежда логично.
К.А.: Да, но нищо не се промени в главата ми. Не се борех със своята зависимост и не знаех за Господа. Нямаше нищичко, което да ме държи трезвен. Бе въпрос на време, преди да се върна отново към наркотиците и да изпадна в криза. И така следващата програма, която посетих, бе Православния Рехабилитационен Център на отец Дионисий Пухин.
Отец Георги: Това бе по ваша инициатива или...?
К.А.: Ами беше наполовина по мое желание и наполовина от родителите ми. Вече разбирах, че сам не можех да се откажа. Родителите ми силно искаха да отида в този център. Случи се нещо наистина символично, когато отидохме в центъра, там четяха Великият покаен канон на св. Андрей Критски. Влязохме в църквата, а всички бяха на колене. Гордостта ми обаче не ми позволяваше да коленича. Помислих си: „Ще ми се баща ми да не коленичи, иначе ако аз не коленича, ще стърча като болен пръст.“ Но баща ми падна на колене и се наложи и аз да го сторя. Това бе момента, когато преодолях своята гордост. Това бе мига ми на смирение пред Христа. Вероятно това бе само външно смирение, но така или иначе остана в паметта ми.
Докато бях в центъра на отец Дийнисий, взех участие в светите Тайнства . Развих определено отношение към духовния живот и си помислих, че съм готов да се върна в обществото. Обаче и там просто играех по определени правила. Душата ми не бе докосната.
Отец Георги: И всичко бе само показно?
К.А.: Мислех, че като следвам определени ритуали и правила, ще задействам някакъв механизъм и всичко ще бъде наред. Ала нямах Христос в сърцето си, така че когато напуснах центъра, отново започнах да употребявам наркотици. По това време бях ужасно гневен на Господа. Мислех си: „Как е възможно това!? Правя всичко според казаното от Теб. Защо всичко се повтаря?“ Не осъзнавах, че можеше въобще да не съм жив, за да отида на втората, та дори на първата рехабилитационна програма. Не мислех, че Той ме е спасил поради определена причина. По пътя си към Бога имаше много такива съдбоносни моменти. Няколко пъти взех свръхдоза, когато бях съвсем сам и сам успях да дойда на себе си. Това се случва твърде рядко, но се случи с мен с определен промисъл. И си помислих: „Защо, Господи?“ Вече бях в общение с Бога, вече не мислех по светски начин. Помислих: “Боже, защо не ме спасиш, макар че върша толкова злини? Защо? Какъв е мисията ми в този свят?“ Много млади хора умират щом започнат да вземат наркотици. Погребал съм няколко приятели. Така че през ума ми минаваше: „Господи, защо продължаваш да ме спасяваш?“
След като си тръгнах от центъра на отец Дионисий, веднага спрях да вземам причастие, тъй като всичко това не бе естествено за мен. Просто живеех по техните правила. В крайна сметка, преживях голяма криза. Скарах се ужасно с родителите си. Баща ми вече не вярваше в мен. Дори ми рече: „Ако умреш, ще поплачем, но няма дълго да скърбим. Виждаме те как се погубваш всеки ден и това е много мъчително за нас.“ Благодарен съм му за тези негови думи и че бе строг с мен, когато ми затвори вратата. Останах сам с проблема си. И когато нямаше никого осъзнах, че никой на този свят не може да ми помогне.
Вече знаех къде да потърся помощ и подадох документи за друг рехабилитационен център. Търсех православен, тъй като вече имах някаква връзка с Христос. Семенцата бяха засети. Така че влязох в новия център напълно осъзнаващ отговорността си. Мислех: „Трябва да се потрудя върху всичко, което зависимостта ми е повредила, включително социалните, биологическите и психологическите аспекти. Но голяма част от времето си посветих на това да се сближа с Господ, тъй като колкото по-близо съм до Него, толкова по-далеч съм от лукавия и моята зависимост.“
Отец Георги: Получи ли се?
К.А.: Да, в този център се получи. Посещавах рехабилитационната програма в продължение на една година. Когато ми казаха, че мога да се върна в обществото, си помислих, че не бях изкарал достатъчно. Разбирах, че връзката ми с Христос ще ме държи трезв, ала копнеех за още. Изпитах Неговата благодат и исках да водя пълнокръвен църковен живот. И така, аз отидох в църквата „Св. Георги“ в Янославска област, където рехабилитационните програми се провеждат от монаси. Игумен Методий (сега той е епископ) и отец Силуан ми помогнаха да променя схващанията си за свободата и щастието. Преди смятах, че свободата е да си правиш каквото си поискаш, ала това ме доведе до...
Отец Георги: Липсата на свобода. Пристрастяването е крайната липса на свобода.
К.А.: Да, наркотиците наистина започнаха да управляват живота ми. Мислех, че съм свободен, но всичко се оказа другояче. Лично изпитах последствията от греха и заболяването. В определен момент разбрах, че има само два пътя – пътят на спасението и пътят на погибелта. Няма трети избор, който търсех, искайки да открия начин да се спася без Бог. Но последната ми рехабилитационна програма и животът ми в манастира ми показаха колко е дълъг пътя, водещ ни към Господа. Изглежда стеснен само в началото, но по-късно откриваш много неща, които те карат да изпитваш радост, помагат ти да си щастлив и да се наслаждаваш на действителността около себе си.
(следва)
