Старец Ефрем Аризонски: За борбата по време на Великия Пост

от Предание БГ

През този период ние навлизаме в голямата духовна арена на благословения Велик Пост. Светият и Велик пост е време на покаяние, разкаяние, за сълзи, за промяна на себе си, за ново стъпало в духовния живот. Подобно на любяща майка, грижеща се за своите деца, за нас, християните, Църквата е определила периода на Поста като такъв, посветен на борбата, за да помогне на своите деца да укрепнат в битките, за се пречистят, да се приближат по-близо до Бога и да бъдат счетени достойни да отпразнуват великият ден на светоносното Възкресение.

Християните, особено монасите, винаги са обръщали особено внимание на тази духовна арена и са я смятали за особено свята, тъй като това е период, през който се мобилизират както духовните, така и телесните си усилия. Има борба в постенето, по време на бденията, усилията за очистване и стремежът да се изпълнят духовните задължения, които са много повече от тези през останалото време на годината. Има духовно „обособяване“ и хората обръщат по-голямо внимание на гласа на своята съвест, за да поправят онова, което преди са пренебрегвали да напреднат духовно.

Църквата ни помага както с покайните канони и служби, така и със своето учение, за да ни подготви за борбата и стремеж към очистване на душите ни.

Имаме покайните вечерни служби, Божествените литургии на Преждеосветените Дарове. Преждеосветената литургия е от особена полза. Нейната Херувимска песен е пълна с духовни дарове, съзерцателност, ангелско присъствие. Поради това трябва да посещаваме тези литургии по време на Великия Пост дори с още по-силно покайно чувство. Ние, които приемаме Тялото и Кръвта Христови, трябва да сме толкова чисти и непорочни, толкова изправни в телесен и душевен аспект, така че да може божията благодат да подейства. Поради тази причина трябва да водим много внимателен живот. Както в нашите килии, така и в Църквата трябва да мокрим лицата си със сълзи,за да измием душите си и да бъдем достйони да вземем причастие. Разбира се, дяволът често събужда страстите по време на разкаяние, в мен повече от всички. Лошите мисли и греховните образи, които ги придружават, трябва да бъдат отхвърляни веднага щом се появят. И когато имаме греховни помисли или пък нашата душа е студена към някого от братята, нека не пристъпваме към Бога на любовта, Който е толкова чист и свят.

През този период, при всяка служба на Великия Пост, казваме молитвата на св. Ефрем Сириец, а именно: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.“

С тези слова светецът иска да ни накара да разберем съвсем ясно, че освен на другите добродетели, трябва да обърнем особено внимание на последното, на самоограничаването ни от това да критикуваме нашите братя и че без любов към нашия ближен няма възможност дори и за най-малкия напредък към нашето духовно очистване. Ако не внимаваме върху нашите мисли, на нашите думи и върху нашето сърце, няма да има полза от постенето. Постът е полезен, когато съчетава любовта към ближния и когато не осъждаме другите. Ако не съдим нашите ближни, а вместо това виним себе си, тогава в нас пребъдва любовта към другите и към нашата душа, имаме предвид очистването ни и изпълнението на голямата заповед, тази на любов към Бога и към ближния. Любовта към Бога и ближния е великата добродетел, която крепи цялата духовна конструкция, тъй като ако тях ги няма, другите не могат да възникнат. Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него.(1 Йоан. 4:16).

Друг въпрос, който изисква от нас възможно най-голямо усилие, е молитвата. Трябва да се молим в името Христово, без да пренебрегваме всяка появила се възможност и без да губим каквото и да е време. В личните ни бдения, които правим в килиите си, трябва да принуждаваме себе си, не трябва да позволяваме на съня да ни надвива, нито да допускаме каквото и да е нехайство, трябва с желание и готовност да встъпваме в духовната проблематика. Веднага щом се събудим, молитвеното ни правило трябва да е на първо място, заедно с молитвената ни броеница, да изучаваме и размишляваме върху Господа. Трябва да посещаваме църквата с голяма готовност и да извлечем най-добрите резултати от нашето присъствие на арената.

Отделно от това, постенето заедно с телесното напрежение ни подпомага по отношение опрощаването на греховете. „Виж моето смирение и моя труд и прости всичките ми грехове!“ Като полагаме трудове с поста, поклоните, с молитвите, с усърдие от страна на нашите ум и сърце, това Божествено усилие е свято и е щедро възнаграждавано от Бог, тъй като то прави хората достойни за венец и прославяне. Демоните се боят силно от поста, тъй като благодарение на него ги събаряме. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.(Мат. 17:21). Поради тази причина светите отци започвали всяко Богоугодно дело с пост. Те отдавали голямо значение на поста и смятали, че Светият Дух не осенява хора, когато са преситени и стомасите им са пълни. И всеки християнин, който желае да очисти себе си, трябва да започне с тази основа, която са поста, молитвата и бденията. Когато тези три се съчетаят, хората добиват голяма здравина.

В старите времена, отците имали свят обичай. В навечерието на Поста те напускали манастирите и отивали дълбоко в пустинята, където живеели в голям аскетизъм до Лазарова събота, когато се прибирали, за да отпразнуват Цветница всички заедно. Някои от тях взимали най-необходимото що се касае до храната, а други ядели само зелени растения, за да водят по-силна борба в пустинята. Подир това прекарвали дните на Страстната Седмица заедно в храма, като поддържали силите си единствено с малко сухари и няколко ядки на ден. Ние имаме благословението и благодатта да познаваме аскети, които прекавали не само Великия Пост в постене и духовна борба.

Нашият поминал се старец, Старец Йосиф Исихаст и Пещерник (той живееше в пещери и именно там го и срещнах), пазеше много строг пост по време на Великия Пост. И разбира се, той ни предаде това също. От понеделник до петък, пет дни седмично, въобще не се хранеше, освен една шепа брашно, от което си правехме тесто единствено с вода. И само това. Една малка дажба на всеки 24 часа. И същевременно – работехме тежко, като пренасяхме товари на гръб денем, а през цялата нощ стотици земни поклони и молитва, която продължаваше с часове. И всичко това бе, за да очистим вътрешния човек, да го направим по-светъл, по-заслужен в очите на Господа, за да придобием дръзновение през Бог и да можем да се молим за целия свят. Защото светът, хората навсякъде, се нуждаят от молитвите на светците, особено тези на аскетите. Свети Антоний Велики подкрепял целия свят с молитвите си.

Разбира се, трябва да спазва постът доколкото имаме възможност, с внимателност, тъй като не всички сме еднакви. „Ако доброто не бъде сторено както трябва, то не е добро.“ С други думи, ако доброто не бъде направено по добър начин, метод, време и средства, но бъде направено без благоразумност, то би причинило повече вреда, отколкото полза. Постенето несъмнено е крайно необходимо, то е добро нещо, но все пак е средство, а не цел. Целта в крайна сметка е смирението. Поради това трябва да трябва да подходим към всичко според напътствията на духовен отец, някой осветен от Светия Дух. Вашият духовник ще ви каже в каква степен да постите, колко често да се причастявате, къде да ударим по врага, какво е нужно да се стори по различен повод. И тогава, под напътствията на духовния ви отец, можете да сложите нещата в ред. Не бива да правите повече от отреденото, нужно ни е напътствие във всички неща, тъй като своеволието зачерква всяка получена полза. Така че постенето е свято, но то е средство. Трябва да го осъществяваме според напътствията на духовния ни отец и според възможностите на душата и тялото си. Щом има добро желание, св. Василий Велики казва, че има такова голямо несъответствие в издръжливостта между хората, колкото между желязото и тревата.

Преподобна Синклитикия към края на живота си имала заболяване на гърлото. Нейното благословено гърло, което винаги говорело словото Божие, започнало да събира гной отвътре. Чрез казаното от нея се спасили безброй хора. Дяволът поискал позволение да я изпита и Бог го допуснал. Вонята от гниещата ѝ плът станала толкова нетърпима, така че монахините изпитвали ужасни затруднения да се грижат за нея. Използвали най-силните парфюми да опитат да ѝ осигурят временно облекчение в нейното тежко положение. Когато устата ѝ била здрава, чрез нея мнозина получили полза, но щом се разболяла, тя успявала да проповядва дори с по-голяма сила. Как можело неговореща и загниваща уста да проповядват? Тя безмълвно показвала великото си търпение и издръжливост в пратеното ѝ от Бога изпитание. Тя положила титанични усилия да се справи с демона на нетърпението, на оплакването, на трудностите и мъките на болестта. Каква е връзката между нея и постенето? Поради тази причина боледуването се разглежда като недоброволен аскетизъм. Един човек има рак, друг диабет, а пък друг си има множество здравословни проблеми. Как тези хора биха се очистили? Как биха могли да видят Божията светлина?

Чрез търпението и благодарността към Него. Те наваксват за постенето, което, поради тяхната болест, не могат да спазят и всъщност често полагат десет пъти повече усилия, отколкото ако постеха.

През този период ние наистина трябва да се борим да се очистим. От аскетичната традиция знаем за отшелници, прекарали целият си живот в пустинята, с трудове, страдания, постене, сълзи, спели на пода и се лишавали от всяко друго удоволствие. И всичките тези усилия, заедно със стремежа на душата да се пребори с всеки помисъл относно поривите на плътта, довеждали до святост.

Така че всеки християнин, който иска да изпита пречистването, има правото да се труди да не бъде лишен от своята награда. Чистотата донася дръзновение през Господа, тъй като самият Той е чист, Майката Божия е Пречиста и Йоан Богослов изживял живота си като девственик, същото направили и множество други светци. Цялата красота на Църквата се основава на чистотата и безукорността. Щом сърцето ни е чисто и красиво, то ще излъчва благоухание и красота. Но ако хората имат сквернота в сърцата си, това и ще излъчват. Нека се стремим да изчистим чашата отвътре, нашето сърце, така че да бъдем чисти и угодни в Божиите очи.

Имаме примери от църковната история, че мнозина „в света“ (или хора, които не са монаси), са угодили на Бога и станали велики. Авва Пафнутий (от древен Египет, „божий човек"), аскет с велики дарования, веднъж се молел на Господ и рекъл: „Боже, с кого съм равен. С кого имам сходна добродетелност?“ И чул глас, който му казал: „В Александрия има един беден човек, обущар, който живее в един сутерен. Ти си толкова добродетелен, колкото и той“. „Но аз съм отшелник в пустинята съм от детството си и съм еднакво добродетелен с мирянин, който е и женен?“ „Да, вие сте равнопоставени“. На следващия ден, светецът взел една тояжка и чантата си, сложил вътре няколко сухара и се отправил към Александрия. Той слязъл в града, намерил мирянина и му казал: „Какво правиш тук, приятелю?“ „Какво да правя ли, отче? Аз съм грешник, най-лошият човек на света.“ „Можем ли да поговорим?“, „Разбира се“ „Върху придобиването на коя добродетел работиш?“ "Аз и добродетел? Та аз живея в света и съм тотално объркан. А виж, при теб е различно, ти имаш добродетели.“ „Не, ти правиш нещо.“ „Нищо не правя.““Бог ми показа, така че не ми разправяй лъжи. Аз се помолих и Той ми каза, че имаме еднаква добродетелност. Явно има нещо в теб“. „Съжалявам, отче. Ако онова, което върша, може да бъде счетено за нещо, ще ти кажа. Ожених се и от мига, когато сложих короната, рекох на жена си: „Ако ме обичаш, ще живеем разделени, подобно на брат и сестра и ще работим върху освещаването на душите си. Съгласна ли си? Съгласна съм. И оттам насетне живеем в чистота и девство.“

В пустинята, блаженият Пафнутий се опитвал да очисти себе си чрез аскетичен живот и въздържание, за което получил голяма помощ от условията на живот около него. Другият човек живял „в света“, със съпруга, с предизвикателствата на светския живот и с Божията помощ достигнал до статута на светец. И неговата борба била по-усърдна от тази на отшелника. Доказателство за това е, че бил велик в очите на Господа.

Подир това се случило още нещо във връзка с обущаря. Веднъж един християнин отишъл при преподобния Пафнутий и казал:

„Отче, скарах се с един свещеник и не знам как той реагира, дали ме прокле или наруга, но той вече се спомина и не успяхме да се помирим. Какво да сторя сега?“

„Нищо не мога да направя в този случай, но има един свят човек, при когото ще те пратя за помощ. Иди в Александрия, в сутерена, където е обущаря. Кажи му, че аз те пращам, сподели му за проблема и той ще помогне.“

Християнинът си помислил: „Боже мой. Отшелникът не може да помогне, а мирянин може?“ При все това, поради послушание към отшелника, той сторил каквото му казали. Обущарят му казал да изчака до падането на нощта и след това го завел в една от църквите в града. След като отново му казал да чака, обущарят отишъл при голямата врата, осенил се с кръстното знамение и тя се отворила. Църквата се изпълнила със светлина и имало небесна музика. Обущарят казал на човека:

„Иди вътре и огледай хора отляво и отдясно. Ще видиш свещеника там.“

Човекът влязъл вътре, видял свещеникът в левия хор и получил неговата прошка.

Виждате ли какво може да постигне аскетичният труд? Какво може да донесе усърдието на душата? Какво направил този мирянин, за да очисти душата си. Когато казал на момичето, за което се оженил, че трябва да живеят като брат и сестра, нима с това приключило всичко? Не, те постели и извършвали бдения заедно, правели поклони и четели Евангелието. Четели светоотеческа литература, ходели на църква, изповядвали се, вземали причастие, прогонвали злите помисли и водели усърдна борба. И така те станали светци „в света“.

И така, това е доказателство, че дори „в света“, когато Християните пристъпят към борбата с добра воля, Божията благодат няма да подмине никого. Но ние сами си търсим оправдания и казваме, че тъй като сме „в света“, не можем да се справим. Щом има желание, има и начин. Какво трябва да направим? Да се борим телесно и душевно. С други думи, да държим под контрол мислите си. Помислите идват, греховни образи, мечтания, лица, идоли и сцени. Незабавно трябва да се оттървем от тях чрез „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Когато умът е бдителен да не приема всичко това и има това божествено оръжие, Името на Христа, тогава врагът на нашите души отстъпва, независимо дали става въпрос за дявола, за мръсни мечтания или противни помисли. Тогава, ако браним душата, умът и сърцето си по този начин, вътрешната ни същност ще запази чистотата си ясна и непорочна.

И така да положим всички усилия сега, а наградите ще бъдат наистина големи. Никой не намира благодат без да положи труд. Ако земеделецът не се погрижи за реколтата си, няма да може да получи никакъв добив. Когато постът е придружен, подсилен и обгърнат от молитва, от учение, бдителност, присъствие в църквата, изповед, Свето Причастие, добри дела – особено милостинята – тогава красотата на подготовката на душата за Великата Седмица е завършена. Тогава ще изпитаме светите и свещени Страсти на Христа по-дълбоко, тъй като сърцето ни ще се смекчи, ще се промени и ще разбере колко голяма е любовта на Бог към човечеството. Тогава, вътре в нас, ще изпитаме с голяма сила Светото Възкресение, ще го отпразнуваме по подобаващ за Бога начин и ще посрещнем Великден заедно с ангелите. Амин.

Източник: www.zoiforos.gr