Да ви дам благословение за какво? За убийство? Историята на един несъстоял се аборт.

от Пътят на отците

Искам да ви разкажа как благодарение на един свещеник не убих своята дъщеря в утробата си.

По онова време аз не бях въцърковена, по фарисейски ходих в храма и не мислех, че Господ може реално да се намеси в моя живот и да го измени.

В семейството ни имахме големи проблеми: мъжът ми си намери друга. Моят скръб не остана незабелязана за една моя позната, която ме заведе при архим. Вениамин, който служеше в Черниговската област. Тази среща се оказа много кратка – о. Вениамин с две думи ми каза следното: „Ще се помоля за вашето семейство, но трябва да бъдете силна. Трябва да си родите още веднъж дете, а след 15 години мъжът ви ще си замине – ще страдате, ще плачете горко, но това е вашият кръст“.

Прибрах се у дома и вътрешно роптаех: „Що за свещеник, нищо не знаем, мърмори си там нещо! А колко проблеми ме чакат вкъщи, голямата ми дъщеря се жени, зетят чака на двора, дъщеря ми следва техникум, а аз седя с внука си – за какво дете още може да става дума?“ При все това, направих всичко, което свещеникът ме посъветва: купих си молитвеник, четях всичко, което той ми показа с ръката си в съдържанието, и все още не осъзнавах, че тази жълта книжка ще стане моето кормило през следващите години.

Не знам как стана това, но след една седмица се помирихме за всичко: мъжът ми се върна у дома, простихме си един другиго обидите, никой никого не упрекна за нищо, всичко си дойде на мястото. Често отивахме при отеца и се радвахме, а той – един такъв простодушен и да се посмее, умееше. И всичко би било отначало докрай добре, ако не бях забравила думите му: „Трябва да си родите дете“…

Когато разбрах, че съм бременна, мислех само за едно: „За какво ми е дете? Мъж ми трябва, та нали имаме две дъщери и внук“. И никак не можех да се съглася с това, че нещата не вървяха по моему, бидейки през целия си живот уверена, че съм силна: както запланирам, така и ще направя. И ето, взех решение: ще отида и направя аборт. Тогава бях на 39.

Отправих се към болницата и изведнъж неочаквано срещам на входа о. Вениамин и о. Иов! Така е трябвало да се случи, че сестрата и племенницата на отеца бяха дошли на преглед при същия лекар, при който отивах аз – именно в тази болница, въпреки че Черновицката област е голяма и толкова много гинеколози има в различните ѝ райони!

Приближих се до свещениците, сложих ръце за благословение и казах: „Благословете!“ И в този момент думите на о. Вениамин отново пронизаха сърцето ми: „Да ви дам благословение за какво? За убийството, което сте замислили? Вървете си и родете детенцето. А ако не ме послушате, то четиридесет години ще лежите на легло и ще кървите. Виждате как силно се тревожи за вас Господ, че ни събра всичките, за да ви отвърне от този грях!“

В този момент дойде асансьорът, събеседниците ми се качиха на него и заминаха, а аз останах сама в коридора. И не можех да се помръдна! Чувствах се много зле…

Въпреки всичко отидох на преглед, лекарят ме провери, каза, че съм бременна, но смяташе, че детенцето няма да се закрепи: „Ще пометнеш“. Но Господ отсъди иначе и цялата ми бременност мина като в приказка. Бях здрава, ходех на Причастие при отеца и той се молеше за мен.

И ето преди Успението на Пресвета Богородица на 25 август 1995 г. родих дъщеричката си – Машенка. В нощта преди да се роди Мария, у дома угасна токът, а аз запалих свещи. Мъжът ми беше в командировка в чужбина, поради което сама се качих на колата и отидох в родилното.

Пристигнах, чукам на вратата, а санитарката пита: „Кой е?“ Аз високо отговорих: „Кой през нощта може да дойде в родилното? Родилка естествено, не дядо Коледа“. И тук отново „съвпадение“: срещам о. Димитрий от съседното село! Откъде се взе той тук  през нощта? Скръстих длани и взех благословение. След това научих, че свещеникът е докарал една родилка, тъй като при тях никой друг нямал кола освен той. Сега пиша това и си спомням как винаги ме е съпровождал моят ангел хранител.

Оттогава минаха 20 години. През тези години водех съвсем различен живот – духовен и напълнен с благодат. Мъжът ми наистина ме остави след 18 години – думите на отеца се сбъднаха. А Мария сега следва в университет. Наскоро стана на 20 и най-добрият подарък за нея ще бъде, когато всички, които прочетат тази статия, се помолят за нея. Много обичам моята Мария, с нея се чувствам толкова млада. Тя ме разбира, тя ми помага, с мен се гордее и аз чувствам как силно се обичаме един другиго. Бих искала да ѝ кажа: „Маша, тебе могат да те предадат приятелите, роднините, но Господ никога и с никого така не постъпва. Помни, че на Него винаги трябва да благодариш за това, че живееш, че се учиш, за това, че си винаги радостна и щастлива. 

източник: pravoslavie.ru