Бог не ти дарява победата, защото не си готов да я приемеш

от Лимасолски митрополит Атанасий

Св. Никодим Светогорец казва: „Някои хора, които мислят, че са добродетелни, когато стане някакво падение, изобщо не искат да се успокоят, не намират мир“.

Защото си мислят, че са били ангели и сега са отпаднали от ангелския чин и определени пъти използват Тайнството Изповед не толкова за да изцелят душата си чрез покаянието, колкото да възстановят картината, която са имали за себе си, тоест да си оправят имиджа и да кажат: „В крайна сметка, отидохме, казахме го и край!“ Те не се занимават с това да се покаят истински, да се поправят, да възлюбят Христос и да придобият смирението, което е почвата, върху която Бог ще построи. Това, което ги занимава, е тяхната външна картина, която имат за себе си, и това е много тежко.

Често казвам, че в монашеството най-трудното нещо не е това, че се отказваш от родителите си и отиваш в манастир, това не е толкова трудно. Нито това, че ставаш в три през нощта, нито това, че проявяваш послушание, защото, какво друго биха ти казали в манастира, ако не – да си вършиш послушанието, след като за това си отишъл. И ти с радост спазваш манастирските правила. Добре, от време на време може да има трудни моменти, но те се преодоляват. Най-трудното обаче е когато рухне представата, която си създал за себе си. Защото, влизайки в манастира, обикновено влизаме като „добри деца”, т.е. в света сме били „добродетелни“, били сме „добри деца”, които всеки ден са ходили на църква, чели са Повечерието, правили са поклони, казвали са Иисусовата молитва, а другите са говорили за нас: „О, колко е добро това дете!“, а ние сме се правили, че похвалите не ни харесват, но с удоволствие сме ги приемали! И така, влизаме в манастира с голяма доза надменност и егоизъм, които не усещаме. Когато отидохме в манастира, през първите десет дена криво-ляво запазихме нашата картина. Но по-късно, веднага щом водата се раздвижи, станаха първите трусове и рухна картината за „доброто дете“, за „добродетелния“ християнин, който не се гневеше, не се противеше, не възразяваше, не завиждаше, беше пръв в службите и търчеше всеки ден в църква. Тогава, когато виждаш, че нещата се променят и са по друг начин, се затрудняваш изключително много и е нужно огромно търпение и вяра в Бога, за да може да издържиш. Разбира се, преди всичко човек трябва да има здрава връзка със стареца, с духовния наставник, за да може да премине през всички тези черни облаци и да се издигне над тях. За съжаление, ако не направи това, ще се разбие, както самолетът, който, ако не се издигне над облаците и остане в градоносните облаци, ще излезе, но ще излезе на парчета…

Човек трябва да се издигне над тези опасни облаци и да издържи, трябва да мине през мъчението на съкрушаването на идола на собственото си аз, а това ще постигне чрез вярата в Бога, в духовния отец, с търпението, знаейки, че така трябва да стане, за да се съкруши идолът, който е поставил на свято място, който не е трябвало да поставя там. Човек обаче неизбежно го поставя, ще не ще, колкото и да внимава. Добре, ако е много внимателен, съумява да се предпази, но обикновено ние, които сме малко невнимателни, си създаваме такава представа за себе си. Понякога е добре да я има, най-малкото в началото на духовния живот и на млади години, защото макар и по такъв начин човек бива леко окуражаван и има сила да напредне в добродетелта, а Бог постепенно чрез различните „окастряния“ от време на време, ще се погрижи да го очисти и приземи.

Свети Никодим Светогорец продължава:

„Тези обаче, които смятат за добродетел малодушието и прекомерната скръб, която ги съпровожда след греха, имат заблуда. Това не е добродетел, а напротив, погрешно движение, защото са разчитали не на Божията сила, а на силата на своето аз. Разчитали са на себе си, на своята добродетел, смятали са, че са нещо, но са се обезсърчили толкова много, виждайки чрез изпитанието на падението, че нямат никаква сила, и се смущават и недоумяват, сякаш става въпрос за нещо ново, и изпадат в малодушие, виждайки паднало на земята онова, върху което са се крепили. Тоест виждат своето аз, в което са били положили дръзновението и надеждата си. Това обаче не става при смирения, който има своята надежда и дръзновение само в Бога и няма никаква надежда в себе си. Затова, когато падне в някакво прегрешение, въпреки че чувства болка, скръб и тъга за всичко това, той не се смущава, нито недоумява.“

Смиреният човек, дори когато съгрешава, не се разстройва, нито недоумява, защото знае, че това е неговото аз, знае, че това е неговата природа, че това му се е случило поради окаяността и немощта на неговото аз, което се познава много добре чрез светлината на Христовата истина.

Много неща, дори психологически травми, комплекси и психиатрични болести могат да се получат в човека от това невнимание, когато не иска да признае своето състояние. Не за да се чувства приятно, когато върши грехове, а да има мир, да бъде господар над себе си, да бъде хладнокръвен, да има мир и да очаква, че Бог е Този, Който ще му даде сила да устои, а не неговата добродетел.

„Заедно с всичко това човек никога не трябва да спира да се надява на Бога, нито да изоставя оръжията и духовните борби, а да продължи винаги да воюва мъжествено. Каквото и да става, колкото и пъти да си паднал в греха и да си повторил едно и също нещо, милиони пъти в секундата да си повторил най-страшния грях, не се разочаровай, а стани и продължи!“

Авва Марк казва, че това е силата и тайната на тези, които искат да придобият добродетелите и благодатта на Светия Дух: когато паднат, те внимават да не изпаднат в малодушие, а се стараят отново да станат и да продължат.

Това е силата на тези, които реално се подвизават, както казва светецът, а именно: никога не трябва да спираш войната, никога не изоставяй оръжията, никога не преставай да се надяваш на Бога, каквото и да стане. Целият ни живот може да премине в страсти, в плен на страстите, но смиреният човек се надява на Господа, защото знае, че в този, който призове името Божие смирено и с надежда, Бог, а не той самият, ще победи. Защото, казва св. Никодим, трябва да знаеш, че в тази невидима война само, който не воюва, не е претърпявал поражение. Този, който не спира да воюва, той не губи, а който спре да воюва, защото казва: „Край, не мога повече, няма надежда, не мога да се спася, не мога да се справя!“, той е загубил. Продължи да се бориш и да се надяваш на Бога. На този, който се бори в тази война, Бог му помага, крепи го и накрая ще го спаси. Победата ще бъде на Бога, а не твоя.

Ако Бог не ти дарява победата, е защото още не си готов да приемеш тази победа, от която имаш нужда, за да дишаш, и Бог те оставя да се терзаеш, за да те предпази в пространството на смирението, себеукоряването, покаянието, за да разбереш, че в крайна сметка твоята връзка с Бога не е човешко дело. Разбира се, тя е дело и на твоята свобода, но и на Божията благодат и в тази борба Бог се бори за теб. Той е с теб, върви отпред, воюва заедно с теб и така никога не можеш да загубиш.

превод от гръцки: Константин Константинов

 

sameauthor