Сан-Франциски архиепископ Йоан: За седемте пламтежа на духа

от Предание БГ

Бедата на човека е в това, че той постоянно бърза, но бърза суетно, безплодно. Човек преобръща планини с енергията си, въздига и разрушава цели градове за много кратки срокове. Но ако се взрем в неговата енергия и погледнем нейните последствия, ще видим, че тя не увеличава доброто в света. А което не увеличава доброто, то е безплодно. Дори унищожението на злото е безплодно, ако това унищожение не е проява на добро-то и не носи плодове на добро.

Животът на хората в света стана много припрян и става все по-припрян; всички тичат, всички се страхуват, че за някъде ще закъснеят, че някого ще изпуснат, че нещо ще пропуснат, че нещо няма да свършат. Хвърчат машини по въздуха, водата и земята, но не носят щастие на човечеството; напротив, разрушават все още останалото на земята благополучие.

В света е нахлула дяволската припряност, прибързаност. Тайната на тази прибързаност и припряност ни открива Словото Божие в 12-а глава на Апокалипсиса (Откровението): „И чух на небето висок глас да говори: сега настана спасението и силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия престол, понеже е свален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, и не милееха за душата си дори до смърт. Затова веселете се, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко вам, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време“ (Откр. 12: 10-12).

Чувате ли: на земята и на морето дяволът е слязъл с огромна ярост, като знае, че му остава малко време. Ето откъде е този неудържим, все по-ускоряващ се кръговрат на нещата и дори понятията в света, ето откъде е всеобщата припряност и в техниката, и в живота — все по-неудържимо е бягането на хората и народите.

На царството на сатаната скоро ще му дойде краят. Ето причината за веселието на небето и на онези хора на земята, които живеят с небесното. Обречено, предчувстващо своята гибел, злото се мята в света, възбужда човечеството, раздува себе си до краен предел и кара хората, които не са положили на челото и на сърцето си кръстния печат на Агнеца Божий, неудържимо да се стремят все напред и да ускоряват тичането на живота си. Злото знае, че единствено в този безсмислен кръговрат на хора и народи то може да разчита да присъедини към гибелта си още част от човечеството. Затормозените, тичащи на някъде хора не са способни да мислят и разсъждават за великите и вечни истини, за постигането на които е необходима макар и минута на божествено мълчание в сърцата, макар и миг свята тишина.

Техниката отдавна вече увеличава скоростта на придвижване на хората и придобиване на земни ценности. Сякаш повече време би трябвало да остава на хората за живот на духа. Но не. На душата ѝ е все по-трудно и по-тежко да живее. И душата гине, тя няма време вече за нищо възвишено в света -все се върти, все обикаля и все по-бързо тича. Каква ужасна призрачност на нещата! И тя все пак здраво държи човека и народите в своя власт. Вместо от духовния стремеж, светът вече е завладян от психозата на плътската бързина, плътските успехи. Вместо да се усилва светият пламтеж на духа, става все по-голямо разгорещяване на плътта на света. Създава се мираж на дела, защото към дела е призван човекът и не може да бъде спокоен без дела. Но делата на плътта не успокояват човека, тъй като не човекът ги владее, а те - него. Човекът е роб на плътските дела. Строи върху пясък. Построеното върху пясък се руши. От земния дом на човека остава купчина прах. Вместо множество горди строежи остава купчина пясък. И от този пясък отново човекът си строи свят. Пясъкът се сипе и човекът се труди — събира го... Горкият човек! Всички са оковани във веригите на дребни, нищо недаващи на душата дела, които трябва да бъдат изпълнени възможно най-бързо, за да може да бъдат започнати ред други, също толкова нищожни дела.

Откъде тогава да се вземе време за добро? Дори да се помисли за него няма време. Всичко е запълнено в живота. Доброто стои, като странник, за когото няма място нито в офиса, нито в завода, нито на улицата, нито в дома на човека, а още по-малко в местата за развлечение. Доброто няма де глава да подслони (срв.: Лука 9:58). Как да бързаме да го вършим, когато не можем да го поканим дори за пет минути при себе си - не само в стаята, но дори в мисъл, в чувство, в желание. Няма време! И как доброто не иска да разбере това, а се опитва да чука на вратата на съвестта и мъничко да я мъчи? Дела, дела, грижи, необходимост, неотложност, съзнание за важността на всичко това, което се върши. Горкият човек! А къде ти е доброто, къде е твоят лик? Къде си ти самият? Къде се криеш зад въртящите се колелета и винтове на живота? Все пак ще ти кажа: бързай да вършиш добро, докато живееш в тяло. Ходи в светлина докато живееш в тяло. Ходи в светлина, докато има светлина (срв.: Йоан 12:35). Ще дойде нощ, когато вече не ще можеш да вършиш добро, дори и да пожелаеш.

Но разбира се, ако на земята, в това преддверие както на рая, така и на ада, ти не си пожелал да вършиш добро и дори да мислиш за добро, едва ли ще пожелаеш да го вършиш, ко­гато се озовеш посред нощта, зад вратата на това съществува­ние, избутан вън от разсеялата и развеяла душата ти суета на земния живот, в студената и тъмна нощ на небитието. Затова бързай да вършиш добро! В началото започни да мислиш за това, да го вършиш; а после помисли как да го свършиш, а после започни да го вършиш. Бързай да мислиш, бързай да вършиш. Времето е кратко. Сей вечност във временното. Въ­веди това дело като най-важното дело в живота ти. Направи го, докато не е късно. Колко ужасно ще бъде да закъснееш във вършенето на добро. С празни ръце и студено сърце да отидеш в другия свят и да застанеш пред Съда на Твореца.

Който не побърза да извърши добро, той няма да го извър­ши. Доброто изисква пламтеж. На топлохладните дяволът няма да им позволи да извършат добро. Той ще ги окове, пре­ди те дори да си помислят за доброто. Добро могат да вършат само пламенните, горещите. Да бъде добър в нашия свят може само мълниеносно добрият човек. И колкото по-нататък върви животът, толкова повече мълниеносност ще е нужна на чове­ка, за да върши добро. Мълниеносността е израз на духовна сила, тя е мъжеството на светата вяра, тя е действието на до­брото, тя е истинската човечност!

Нека на припряността, на суетата и злото противопоставим бързината, пламтежа на движението във вършенето на добро. Господи, благослови и укрепи! Бързината на разкаяние след който и да е грях - ето първия пламтеж, който ще принесем Богу. Бързината на прощаване на съгрешилия пред нас брат- ето втория пламтеж, който ще му принесем. Бързината на отклика на всяка просба, изпълнението на която е възможно за нас и полезно за просещия, е третият пламтеж. Бързината да отдадем на ближните всичко, което може да ги изведе от бедата, е четвъртият пламтеж на духа, верен на Бога. Петият пламтеж е умението бързо да забележим кому какво е нужно, било материално или духовно, и умението да послужим, ма­кар и с малко, на всеки човек; умението да се молим за всеки човек. Шестият пламтеж е умението и бързата решимост да противопоставим на всеки израз на злото - добро, на всяка тъмнина - светлината Христова, на всяка лъжа - истината. И седмият пламтеж на нашата вяра, любов и надежда е умението мигновено да възнесем сърцето си и цялото си естество към Бога, предавайки себе си на Неговата воля, благодарейки и славословейки Го за всичко.

Из „Настолна книга за монаси и миряни“, изд. Катедрален храм „Св.св.Кирил и Методий“ - Ловеч