Светоотеческото учение за богопознанието

от vbfczAmivepelmDA

 “Да мислим за Бога е по-важно отколкото да дишаме и ако може да се изразим така: освен това не сме длъжни да правим нищо повече” /Св. Григорий Богослов, “Творения” ч.3, Москва, 1844г. стр. 8-9/. Според св. отец, стремящият се към Бога човек не бива да удържа в разума си нищо повече освен влечението към Бога. Стремежът към Бога, изразен по естествен начин като мислене за Него, е възможен единствено при условие на Неговото познаване. Това е висшата степен на духовното знание, в което се разпознава и призовава духовната природа на човека, по милостта Божия способна да възприема Божествената благодат. Затова възможността за благодатно влечение към Бога, устремеността на човешкия дух към Източника на живота, истината и доброто е най великият дар Божий, чрез който човек става носител на доброто, познава истината и достига вечния живот и покоя в Бога.

“... Из многото и велики дарове, които сме получили и получаваме от Бога, числото и величието на които никой не може да изрече, най-големият и безспорно най-силно изразяващият Божественото  човеколюбие е вложеният у нас стремеж към Бога, както и сродството ни с Него. Каквото е слънцето за чувствените същества, това е Бог за духовните: едното осветява видимия свят, Другото - невидимия; едното прави телесните очи да виждат,  Другото прави разумното естество богоподобно. И както слънцето дава възможност на виждащия да вижда, а на видимото да бъде видяно, по единствения възможен за това начин, така и Бог, промисляйки  щото мислещите същества да имат дар на размишление, а мислимото да бъде предмет на размишлението, е Сам всичко възможно мислимо, всеки порив спира в Него, защото повече няма накъде да се разпростре. Освен Него няма нищо друго по-висше и даже най-любознателният, най-превъзходният и най-любоизпитателният ум никъде не може да намери нещо по-висше. Бог е предел на желанието, успокоение на всяко умозрение.” (Св. Григорий Богослов, “Творения” ч.2, Москва, 1844г. стр. 176-177).

Пребиваването на човешкия ум у Бога, според светите отци, е естествено и необходимо за истинското благосъстояние на човека. Този, който чрез посредничеството на разума, “разпръсвайки веществените и плътски  облаци”, успява “да се приближи до Бога, доколкото е възможно за човешката природа, и да се съедини с най-чистата светлина - той е блажен.” (Пак там).  Блаженството на човека е в приближаването към Бога и Неговото познаване.

Значението на богопознането се открива и в думите на преп. Антоний Велики: “Причина на всяко зло е заблуждението, прелестта и непознаването на Бога” (“Добротолюбие”, т.I, Москва, 1905г., с.68).

Предназначението на човека, смисълът и целта на неговия живот е познанието на Бога, постигано чрез просвещение с Духа Светаго. “За какво е създаден човекът - пита преп. Антоний - за това, като опознае творенията Божии, да види дивността на Бога и да Го прослави за превеликата Му грижа” (пак там, с. 73). Чрез познаване на божественото става очистването на душата и нейното възвръщане към Бога. В едно от своите стихотворения св. Григорий Богослов се обръща към душата:

“Да работиш имаш душо моя!

 Живота (си) очисти...

За Бога размисли и за Неговите тайни,

за туй що е преди вселената,

и що за теб е таз вселена,

от де е дошла и де ще иде”

(Св. Григорий Богослов, “Творения” ч.5, Москва, 1847г. стр. 19).

В съзвучие с тези мисли за единствено правилната посока на разума и произхождащото от това нравствено очистване на човека св. Григорий Синаит учи: “истински мъдър е този, който е преуспял в нравственото, естественото и богословското любомъдрие, но най-вече в боголюбието.” (“Добротолюбие”, т.5, Москва, 1900г., с. 212). А за чист, очистен ум  преп. Максим Изповедник признава: “въздигнатия над земното и просветения с Божествена светлина ум” (“Добротолюбие”, т.3, Москва, 1888г., с. 182).

Очистването е залог за духовно безсмъртие, то се постига чрез богопознание.

Според преп. Макарий богопознанието, съединено с богоразумие, е най-висшето състояние на нашата духовна дейност, принасяща на Бога самата същност на човешката ни природа. И както Авраам бил благословен от Мелхиседек, така Господ благославя и благоприятства онези хора, които му принасят “най-драгоценното и най-възвишеното от своите добри помисли” (Преп. Макарий Египетски, “Духовни беседи, послания и слова”, Свето-Троицка Сергиева Лавра, 1904г., с. 348).

Значението на богопознанието е несъмнено. Не някой друг, а сам Бог прави възможно неговото осъществяване. И наистина, всичко онова, което води човека към спасение, е така устроено, че го насочва към познаване на Бога. С характерната за речите си образност преп. Макарий акцентира върху това: “Както новороденият младенец съдържа в себе си възрастния мъж, така и душата съдържа в себе си образа на създалия я Бог. И както детето, израствайки постепенно опознава своя родител; а като израстне съвсем става като него, и от този момент между бащата и сина, и между сина и бащата се установява взаимно разбиране и съгласие и пред сина се открива съкровищницата на бащата; така и душата в послушание, като младенец е длъжна да преуспява, прихождайки в “мъж съвършен”.  Непослушната душа сама захвърля себе си в морето на забравата и в глъбините на заблуждението; тя обитава портите адови, отделена на огромно разстояние от Бога, тя не може да се доближи до Него и така да получи познание за своя Създател. Но Бог първоначално чрез пророците, обръща към Себе Си душата, призовавайки я към богопознание. А напоследък и Самият Той дойде, разпръсквайки облаците на заблуждението, вратите адови съкруши и тръгна към изгубената овца, Самия Себе си да й предложи като Образец, чрез Който единствено е възможно тя да достигне пълната мяра на израстването в съвършенството на духа.” (пак там, с. 393-394).

II

В тясна връзка с учението за богопознанието се намира светоотеческото учение за видовете познание. Първото се разбира в голяма степен едва при разясняването на второто.

Учението за видовете или степените на познанието отразява виждането на свв. отци за състоянието на човека и неговата съставност. Признавайки три нравствени състояния - плътско, душевно и духовно - някои свв. отци формулират трите съставни части на човешката природа: тяло, душа и дух. В зависимост от това коя част преобладава у него се различава вида на познанието или степента на просвещение на човешкия ум. За трисъставността на човешката природа говори преп. Антоний Велики: “Животът е съединение и съчетание на ума (духа), душата и тялото, а смъртта не е гибел на това съчетание, а разтрогване на неговия съюз, всичко това Бог пази и след разтрогването.”(1:81).

В зависимост от това какво има преимущество в процеса на възприемане се различават  три степени на познанието. За това говори преп. Исаак Сирин: “... три са мислените способа, по които съзнанието възхожда и низхожда; три са оръдията и посредниците на познанието: тяло, душа и дух. И ако познанието по своето естество е едно, то в зависимост от областите, в които се намира - на мисленето и чувстването - изменя своите способи и действия.” (21:124). В този смисъл едно и също познание може да бъде различно “по качество” или нравствено достойнство. “Когато съзнанието следва плътските възжделения - казва преп. Исаак - то се отправя по пътя на богатството, разкоша, словесната мъдрост, тщестлавието, телесния покой и услаждението, а с тези си черти познанието е противно на вярата..., защото изключва всяко божествено попечителство и поради преобладаването на телесното дава на ума неразбиращо безсилие...” (21:124-125). Като средство за приспособяване към условията на видимия свят първата степен на познанието в своето естествено, неизвратено състояние е Божий дар. Когато човек се възвиси към втората степен на познанието, заета от помислите и възжеланията на душата, “тогава в естествения свят на душата, както телесните чувства, така и душевните помисли извършват (...) превъзходни дела, а именно: пост, молитва, милостиня, четене на Божественото Писание, разкриване на нови добродетели, борба със страстите и пр. Всички благи дела, всички тези доброплодни състояния, които откриваме в нашата душа и чудните образи по време на служението в двора Христов на тази втора степен на познанието ни дава не някой друг, а Дух Светий. Втората степен на познанието разкрива на сърцето онези откровения, които ни водят към вярата; чрез нея събираме напътствия за бъдещия век. Но и тук в познанието все още преобладава телесното и макар и то да е път, извеждащ ни към вярата, съществува и още една по-висша степен на познание” (21:127). На най-висшата степен на познанието “човек се възнася и изтънчва, (променяйки се до неузнаваемост) той придобива духовност, уподобява се на невидимите сили, чието служение произтича не от чувствено производни, плътски състояния, а от съвършено загрижената внимателност на ума. Когато познанието се възнесе над тварното... и се простре над земните планини, и последва там поривите на вярата в обещанието за бъдещия век, и във възжделеното царство приготвено за пребиваване нам, и в светите и съкровени тайнства, тогава... то изцяло става духовно”. На тази степен на познанието много тайни от видимия и невидимия свят стават достъпни за човека. Духовното познание се приближава до онези откровения, отнасящи се до бъдещия век.

Първата степен на познанието, където преобладава плътската природа, се явява за човека, призван за духовен живот, противоестествено състояние; втората степен - подготвяща за духовен живот - естествено и третата, когато човешкият разум се възнася даже и над най-възвишеното познание свързано с материалния свят, над най-високите земни върхове - свръхестествено.

Следователно, висшите области на познанието са достъпни за човека само тогава, когато у него има дух и постига одухотворен разум; в този смисъл образът на познанието, различен от естественото, често се нарича откровение, а състоянието на одухотворения разум - съзерцание. Така св. Макарий Велики, сравнявайки естественото и свръхестественото познание, по подразбиране признава три негови степени, които в гносеологическата терминология са наречени: усещане, представа и понятие. Св. Макарии казва: “Има усещане, има познание, има озарение, който има озарение е по-високо, от имащия само усещане. Неговият ум е озарен, а това значи че е получил съществено преимущество пред другия, тъй като в себе си е осъзнал несъмнеността на познанието. Но има и друго откровение, когато на душата биват открити /не човешки знания/, а великите дела на Божествените тайни.” /Преп. Макарий Египетский “Духовные беседы, послания и слова”, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1904г./ Тук законът на естественото познание отстъпва място на другия, най-съкровения измежду законите - законът на духовното познание.

Св. Исаак Сирин и някои други свв. отци наричат възприемането на духовния свят усещане не само поради трудността да го нарекат някак въобще, а по-скоро, следвайки терминологията на Апостола /Деян. 17:27/. Тези вътрешни духовни преживявания - усещания - се възприемат от духа толкова непосредствено, колкото тялото естествените усещания. Свв. отци, говорейки за тези състояния /на вътрешни духовни преживявания/, за тяхната духовна услада, възжделеност и духовна ненаситност при съзерцанието на откриващия се духовен свят, не се опитват да определят с думи състоянието на душата, която получава откровение, поради пълната невъзможност на това. Богопознанието, като процес на взаимодействие между Божествения дух и човешкия дух се отнася към областта на висшето духовно познание, обитаващо порядъка на личния духовен опит в подвига на себеусъвършенстването, и не може да бъде предмет на разсъдъчно изясняване.

Смисълът на казаното тук се открива в думите на преп. Исаак Сирин: “Както външните /телесни/ чувства не се нуждаят от обучение за да усещат съприкосновението с околните вещи, а всяко чувство естествено усеща срещащата се с него вещ, нещо подобно представлява и съзерцанието на духовното: умът прозиращ в съкровените тайни на духа, /.../ съзерцава славата Христова, и не пита, и не учи, но се наслаждава на /страшните/ тайни на новия мир, /.../ в пълна съразмерност с пламенността на вярата и надеждата в Христа.” /”Добротолюбие”, т. ІІ, Москва, 1896г./

Св. Григории Синаит назовава “осем главни предмета на съзерцанието: първи - Бог невидим и безвиден /Бог е дух/, безначален и несъздаден, причина на всичко съществуващо, Единица Троица и свръхсъщностно Божество; втори - чин и състояние на небесните сили; трети - сътворяването на видимия свят; четвърти - домостроителното снизхождение на Словото; пети - всеобщотото възкресение; шести - страшното Второ Христово Пришествие; седми - вечната мъка; осми - Царството небесно. Първите четири реални и случили се, а последните - бъдещи и все още не проявили се. Едно е ясно: при съзерцанието им печелим благодатта на пълната чистота на ума.

III

В светлината на учението за видовете познание, става ясно значението на т. нар. естествено откровение за богопознанието. От древните църковни отци най-широко излагали учението за познанието на Бога чрез творението /природния свят/ светителите Василий Велики и Григорий Богослов. Добре известен е следващият цитат от “Второ слово за богословието” на св. Григорий: “Така беше с нас /езичниците - бел. авт./, но наш водач е разумът и всички, които търсим Бога, не допускаме, че нещо е възможно без съзидател и водител: така разумът като разглежда видимото и стига до началото му, не остава тук, при предмета на разсъждението, а чрез видимото ни довежда до по-висшето от него, онова, което му дава битие. /.../ Не е ли това Всемирният художник, не е ли Този, Който във всичко е вложил закон, задвижващ и управляващ вселената? Кой е този Художник? Не е ли Този, Който сътворява и дава битие? Ако не забележим тази сила и предположим, че битието се поражда от случайността, то от кого е порядъкът? Ако предоставим всичко на случая, то кой съблюдава и съхранява от разпадане законите на мирозданието? Случаят или някой друг? Разбира се друг. Кой би могъл да бъде този друг, освен Бог? Така чрез наблюдението и съзерцанието на видимото ни доведе до Бога богодарованият и вроденият на всички нас разум.“ /Св. Григорий Богослов, Творения, ч.3, Москва, 1844г./

Ясно е, че св. Григорий говори за естествения разум, “вродения на всички”. Разсъждавайки, разумът стига до истината за Божието битие, това е началото на вярата, но не е нищо повече от начало, една задатка на богопознанието. Истинското богопознание е дело на по-продължително търсете. За да получим познание за Бога, св. Василий Велики призовава да се обърнем към човешката природа, виждайки в нея един малък премъдро устроен свят. “Самонаблюдението, въобще, ти дава достатъчно ръководство и за богопознанието. Защото, ако се “взреш в себе си”, не ще имаш нужда да търсиш Създателя в устройството на вселената, но в теб, като малка вселена ще откриеш великата премъдрост на своя Създател. От безплътността на твоята душа разбери, че и Бог е безплътен. Знай, че Той не е ограничен с място, така както твоят ум не пребивава на едно място, а единствено поради съединението си с тялото има конкретно място. Вярвай, че Бог е невидим. Като познаваш собствената си душа и знаеш, че тя е непостижима за очите, тя няма цвят, нито вид, не приема никакви телесни форми, а се разкрива единствено с действията си. В разсъжденията за Бога не търси помощта на телесния взор, а дай вяра на ума, постигни за Бога умствено понятие. Удиви се на Художника - как ефирната душа е привързал за тялото... Виж каква сила съ-общава тялото с душата и какво съ-чувстване се връща от тялото към душата, как тялото приема живот от душата, и какви съкровищници на познание има в нея /.../, как душата, подхлъзгайки се в плътските страсти, губи свойствената си красота и как чрез добродетелта се очиства от греховния срам и възхожда до Божественото уподобление.” /”Св. Василии Велики, “Творения”, ч.4. Сергиев посад 1892г., с.43-44/.

Способността ни за самопознание и самонаблюдение на душата е следващата степен в духовния живот на човека, но и при тази степен преимущество в познанието има “естествения” разум. Той дава само представа за Бог, като един вид ръководство за богопознание, но не и самото богопознание...

(превод от руски прот. Кънчо Кабадийски)