Реалните плодове на Христовото учение и Църква

от Предание БГ

Съзнавайки ужасното състояние на душата на довек, лишена от Божествената благодат, един цър­ковен химнограф от XIII век пише: „Като попаднах, оИисусе, в ръцете на душегубителни разбойници, съм лишен сега от Боготъканата си одежда и лежа, пок­рит с рани, призовавайки: „Христе мой, излей върху мен елей и вино“ („Канон на Сладчайшия Иисус“, 8 песен). Боготъканите дрехи, свалени от разбойници­те (демоните) от душата на човека, тук са наречени покровът на Божията благодат (виж Йоан Дамаскин „Точно изложение на православната вяра“).

Огромният опит на борба с греха, събран от християнските подвижници, показва, че пътят на бор­бата, пътят на покаянието и изправянето, който ни е заповядал Божественият Логос - Богочовекът Иисус Христос - е път на връщането на загубената чрез греха Божия благодат, придобиване от нас на загубе­ното „първо одеяние“.Това е пътят на обожаването, което става чрез придобиване на благодатта на Светия Дух посредством онези способи и средства, кои то е посочил на хората Създателят. Реалните плодове, дадени на човечеството чрез учението, донесено на земята от въплътилия се Бог, това са многото хора постигнали обожаването в достъпна за хората степен. Животът на прославените, както и на непрославените, по-малко известни на света православни светии, е най-доброто свидетелство за действието на учението на Христос. Точно това е причината за безмерната ненавист на падналите ангели и на агентите на тях­ното влияние към Православната Църква, в която благодарение на правилната вяра и на подвига на живот в Христа, а също и чрез Тайнствата човек се изпълва с Божията благодат.

Възможността за въздействието на демоните вър­ху разума, сетивата, емоциите и физиологията на човека не означава обаче, че цялото човечество е станало абсолютно безпомощно и неспособно да се защити от насилието на духовете на злото. Бог не е допуснал падналите ангели изцяло да овладеят човека, като му е оставил възможността да прояви свобода­та на волята си, като съзнателно я насочи или към доброто и изпълнението на заповедите на Бога, или към злото и изпълнението на внушенията на дявола. Примерът на старозаветните праведници и на всич­ки искрено вярващи християни ни показва, че онези от хората, които доброволно насочат волята си към доброто, могат с Божията помощ да преодолеят всич­ки съблазни на демоните. Но не следва да се залъгва­ме с личните възможности на човека в борбата против своите греховни наклонности и навици. Волята на демоните е много по-силна от волята на  които и да  е човек, тъй като ангелите (също и падналите) в духовния свят са много по-могъщи от нас. Но човек „има правото да чака помощ от Бога и да го моли за укрепването на своята отслабена воля. Тази помощ ни е обещана, тъй като самият Христос е казал: Искай­те, и ще ви се даде (Мат. 7:7).

Тази помощ се дава в Църквата (не се има пред­вид сградата, а особената общност от хора в Христа), която тъкмо с тази цел е основал дошлият на земята и въплътилият се (т.е. Който се е съединил с човеш­кото естество) Създател на света. И макар че в днеш­но време има много хора, които се считат за вярва­щи, които мислят, че Тайнствата на Църквата и ней­ните средства изобщо не са задължителни, за да бъде победен грехът, целият две хиляди годишен опит на историята на Църквата показва обратното. Извън ис­тинската Христова Църква няма и не е имало свят човек, който да задоволи висшите разбирания за ду­шевна и телесна чистота, мъдрост и безкрайна жертвена любов, каквито са имали само православните подвижници. Такива могат да бъдат намерени само сред православните светци, притежаващи истинско безстрастие, за което блаженият Диадох казва: „Безстрастието не е да не бъдеш в борба с бесовете, но когато те се борят с нас, да оставаме непобедими“.

Именно опитът - живият опит показва, че демоничното въздействие реално се разрушава само с помощта на църковните Тайнства и онези методи на аскетическа борба, които Църквата използва от векове. Същият опит доказва, че по друг начин е невъзможно да се придобие благодатта на Светия Дух, отстъпила от човека заради греха. И в това е волята Божия. От Бога ни е предоставена възможност свободно да избираме дали да приемем Божията помощ, за да се борим успешно с демоните заради своята душа, или да се откажем от Неговата помощ. И, разбира се, мо­гат да се намерят много поводи за такъв отказ.

Всеки път в тайнството на покаянието (ако е на­лице условието на осъзнаване на собствените си гре­хове) благодарение на очистването на съсъда на не­говата душа, Творецът влива в човека малко „жива вода“, т.е. Божествена благодат. А самият извор на вечния живот е Тайнството на Евхаристията. Не бива, обаче да се мисли, че, ако се изповядаме и причастим в Тайнството на Евхаристията на Тялото и Кръвта на Богочовека Иисус Христос веднъж, ще станем све­ти в пълния смисъл на тази дума. Божията благодат не се завръща веднага с цялата си пълнота, тъй като душата, която няма смирение, не може да удържи Божия дар. За да се променят качествата на душата, за да бъде изцелена тя от греховните навици, се изиск­ва много време. Така Божията благодат се дава от Съз­дателя постепенно само доколкото душата се е очисти­ла от греховете и, на първо място, от греха на гордост­та (самолюбието, самопревъзнасянето, тщеславието, обидчивостта, самосъжалението и самооправданието).

Често хората, които са станали членове на Цървата неотдавна, се учудват, че след изповедта и причастието понякога отново падат в същия грях. Те тряб­ва да помнят, че грехът (ако е налице условието на искреното му осъзнаване и изповядване) наистина се опрощава в Тайнството на покаянието, извършвано от православен свещеник, но благодатта, която изцелява душата, не се връща веднага в същата степен, в която е загубена през дългите години на греховен живот. Трябва да се потрудим, за да придобием това завръ­щане. Тъкмо този труд на лична борба с греха, който значително се облекчава чрез тайнствата, е необходим, за да придобием Благодатта на Светия Дух.

Но понякога става така, че човек, който за пръв път се е покаял искрено и от цялата си душа, чувства лекота, неизразима с думи, и свръхестествен, благо­датен мир и божествена радост в сърцето. В тези ми­нути той може да бъде докоснат и от благодатното състояние на божествената любов към Бога и към всички хора по света, така че той престава да усеща разликата между „добри“ и „лоши“, защото обича всички, при това обича „лошите“ с болка в душата, като желае, ако това е необходимо за тяхното спасе­ние, да даде сърцето си за тях. В някои случаи, както показва практиката на духовника, още след първата изповед и причастие могат да изчезнат дългогодиш­ни навици, такива например като пристрастеността към алкохол, тютюн и дори към наркотици. Поняко­га става също така и чудесно излекуване от npoдължителна и мъчителна болест; това може да станe помощта па други тайнства например Кръщението или Миропомазваното. Не бива тези отделни дарове на така наречената призоваваща благодат да се бър­кат с благодатта от другото ниво, наричана от свети­те Отци очистителна или изцеляваща благодат. Тряб­ва да се помни, че макар душата, която е усетила до­косването на призоваващата благодат, да започва да копнее за Бога, тя още не е придобила пълно изцеле­ние от собствените си греховни качества и навици. Човекът, който или чрез Тайнство на Църквата, или чрез кратка молитва, неочаквано е получил призова­ващ дар на Божията благодат, великият атонски под­вижник на нашето време старецът Йосиф Исихаст (+ 1959), сравнява с риба, „хваната на кукичката на благодатта, където за примамка служи любовта на Разпнатия...“

По този начин общото правило е, че качествена­та промяна на душата, нейното очистване и излеку­ване от страстите (егоизъм, надменност, раздразни­телност, обидчивост, осъждане, слабоволие, страхливост, разсеяност, разхвърляност, а също и различни­те плътски похоти и т.н.) става постепенно, чрез дъл­га и упорита лична борба с греха. На този стадий на духовната работа човек вече има нужда от друго ниво на благодатната Божествена помощ, наричана от го­респоменатия подвижник очистителна благодат. По- нататък старецът Йосиф въз основа на писанията на светите Отци и на собствения си опит пише за още по-голям Божи дар — просвещаващата и съвършена благодат или, казано по друг начин, „по-голяма от естествената".

Игумен Ефрем(Виноградов)