Във връзка с по-нататъшното развитие на така наречения „украински въпрос” възниква насъщна необходимост да се изследват и уточнят всички негови нюанси, защото този въпрос е своего рода „лакмус” за разбиране онези проблеми, които възникват днес в Църквата. Безусловно, съгласно каноничното право на Православната Църква, Вселенската Патриаршия на Константинопол притежава, в съответствие с 3-то правило на ІІ Вселенски събор и 28-то правило на ІV Вселенски събор първенство по чест между Патриаршеските престоли, след престола на древния Рим, който е притежавал първенство по чест в древната неразделена Църква. След отделянето и отпадането от Православната Църква на престола на древния Рим, Вселенската Патриаршия заема първата катедра на Православната Съборна Църква, а Вселенският Патриарх има законното право на почетно председателство на свикваните Вселенски Събори и за координация на Православните Църкви, събиращи се на тях, както това е ставало на всички заседания по цял свят в различните исторически епохи. Вселенският Патриарх предоставя автокефалия и автономия на църковни структури, при условие че неговите решения са одобрени от Вселенски събор, където и да се провежда той. Гореказаното, разбира се, има сила, защото досега още не е отменяно съвместното решение на Православните Автокефални Църкви за реда на предоставяне автокефалия и автономия, който се обсъжда в продължение на петдесет години и предполага наличие на прошение от Тялото на Църквата, съгласие на Майката Църква и одобрение от страна на останалите Поместни Православни Църкви.
Затова достоуважаемата Вселенска Патриаршия има право да предостави автокефалия на онази църковна структура, която я моли за това и която съответства на всички канонични правила. Но в дадения случай, що се касае Украйна, възниква сериозен проблем, защото единствената канонична църковна структура на тази страна е тази, която, съгласно решението на Вселенския Патриарх Дионисий ІV, се намира под юрисдикцията на Московската Патриаршия и тя към днешна дата не желае и не се стреми да бъде провъзгласена за автокефална Църква. Автокефалия на Украинската Православна Църква искат прозападния униатски президент на страната Петро Порошенко, парламентът на страната и две разколнически групировки, т.нар. „Украинска Православна Църква – Киевска Патриаршия”, която се е отделила от Руската Патриаршия чрез жестоки стълкновения, и която е анатемосана от Московската Патриаршия. Понастоящем я възглавява предаденият на анатема бивш митрополит Киевски, монах Филарет (Денисенко). Същото се отнася и за т.нар. „Украинска Автокефална Православна Църква”, която е създадена през 1921 година от съветските власти и, след колаборационизма ѝ с нацистките завоеватели, е репресирана и преминава в нелегалност като т.нар. „катакомбна църква”. След 1980 година тя е реанимирана от самопровъзгласилия се „Патриарх Мстислав”, който е живял на Запад, а понастоящем я ръководи самопровъзгласилият се „Митрополит Киевски и на цяла Украйна” Макарий (Мелетич).
Достопочитаемата Вселенска Патриаршия първо, изпраща двама екзарси за изследване въпроса и синодално решава да предостави автокефалия на Православната Църква в Украйна за неопределена понастоящем структура и, разбира се, не за признатата от всички и от достопочитаемата Вселенска Патриаршия канонична Православна Църква в Украйна, ръководена от Митрополит Онуфрий, който канонично зависи от Московската Патриаршия и не се стреми към това, и, второ, възстановява в каноничен чин две разколнически „Църковни” структури заедно с техните глави, чиито каноничен статут не се признава от нито една Православна Църква.
Специално монах Филарет (Денисенко) като клирик на Московската Патриаршия в статута на Киевски Митрополит през 1992 г. е низвергнат от високото Архиерейско служение и след това е предаден на анатема за провъзгласяване на схизма, а също и за други свои антиканонични действия. Другият няма никаква канонична хиротония, произхождайки от „Йерархията” на своего рода „живата Църква” на Съветската държава, създадена през 1921 г.
Следователно ключовият въпрос, който се поставя от канонична гледна точка, в конкретния случай е следният: дали решението на действителен Събор под председателството на Патриарх, като например Съборът на Московската Патриаршия, не подлежи на преразглеждане или може да бъде преразгледано от друг Патриаршески Събор?
Този въпрос е занимавал Вселенската Църква след Сардикийския Събор и неговите правила: 3, 4 и 5.
За първи път епископът на Рим Зосима, позовавайки се на правилата на Сардикийския Събор, като на уж правила на І Вселенски Никейски Събор, се бори да си присвои правото на върховен съдия над църквите на Северна Африка и настоява за възстановяването на, низвергнатия от епископ Урбан Сикхски, презвитер Апиарий.
Африканските епископи решително отхвърлят претенциите на епископа на древния Рим Зосима и приемника на Бонифаций Целестин І, претендиращи за правото на върховен съдия за техните църкви в 424 година. По-рано Картагенският Поместен Събор със своето 37 правило, който изцяло се повтаря и в 139 правило на същия събор, постановява: „Определя се също така, че презвитери и дякони и други по-низши клирици, когато се оплакват срещу съда на своя епископ по изникнали у тях дела, трябва да бъдат изслушвани от съседни епископи и със съгласието на собствения си епископ поканените от тях епископи да сложат край на появилите се незадоволства. Затова, ако поискат да пренесат делото в по-висок съд, да го не пренасят в съдилища отвъд морето, а при първенствуващи епископи на своите области, както това много пъти е определяно и относно епископи. Ония, които пренасят дело в съдилища на отвъдната страна на морето, да не се приемат в общение от никого в Африка.”. Значимо е това, че правилата на Картагенския Събор са били определено заверени и изброени във 2 правило на светия VІ Вселенски Събор и в 1 правило на ІV и VІІ Вселенски Събор.
Следователно неразделената Църква приема това, което е определено от 3, 4 и 5 правило на Сардикийския Събор и се отнася до специалната привилегия, която е дадена на тогавашния Православен епископ на древния Рим единствено само върху подчинените на него епископи, а няма предвид възлагането върху него на най-висшата църковна юрисдикция.
Относно това Зонара казва: „И така, в Никейския Събор няма правило, и всички Църкви не обръщат към него апелации, но само онези, които са му подчинени” (Σ.Γ. 241), а Валсамон посочва: „Това е особено значимо за църковните претенции на Папата, но трябва да се спазва така, както е решено” (Σ.Γ. 239).
Следователно настояването на тогавашния православен епископ на древния Рим за привилегията на най-висша църковна юрисдикция е отхвърлено от Църквата, защото е прието каноничното постановление на Картагенския Събор чрез светия VІ Вселенски Събор, за това, че ще се отлъчват клириците на онази църковна юрисдикция, които отнасят своите въпроси към епископа на древния Рим.
В Православната Съборна Църква на основание божествените и свещени правила 9 и 17 на светия ІV Вселенски Събор, които повеляват ако епископ или клирик подложи на съмнение епископа на своята епархия, да се обърне към екзарха на диоцеза или към престола на царстващия Константинопол и от него да бъде съден, на апелация не подлежи, а именно без апелация е издаденото съдебно решения от пълния събор (τελεῖα Σύνοδος), който е свикан съгласно вярното осъществяване на 28 апостолско правило и 4 правило на Антиохийския събор, че под председателството на екзарха на диоцеза се свиква общ събор на митрополитите или под председателството на Патриарха се провежда събор на собствената патриаршеска юрисдикция.
Както 9, така и 17 правило на ІV Вселенски Събор дават възможност за двояко решение – както в собственото канонично постановление за екзарха на диоцеза, така и за архиепископа на Константинопол – и предоставят възможност за равночестно обръщане, а следователно правилата не предоставят на архиепископа на Константинопол най-висши съдебни пълномощия и друга степен на юрисдикция. А екзархът на диоцеза те считат за председател на собствената патриаршеска юрисдикция.
Валсамон характерно отбелязва: „Гласовете на патриарсите не подлежат на апелация” (50, 123, 22 ВГ 1, 38); „Блаженейшият Патриарх на този диоцез сред тях да бъде изслушан и нека постанови това, което е съгласно с църковните правила и закони, ако никоя от страните не се изказва против неговото мнение”. В „Епанагога” 11, 6 (JGR, том II, 260) е казано: „Съдът на Патриарха не подлежи на апелация и не се изследва от другиго, защото той е глава на църковните съдове”. Свещеният и велик Фотий в Номоканона 9, 1 (SA 169) пише: „Решенията на патриарси не подлежат на апелация”.
В съответствие с това, съдебното постановление на който и да било Свети и Свещен Патриаршески Събор, който съставлява, съгласно нашето канонично право, пълен събор, и, което се взема след разглеждане на спорния въпрос, се оказва неподлежащо на апелация и може да бъде отменено единствено от Вселенски Събор (Π. Παναγιωτάκου «Σύστημα τοῦ Ἐκκλησιαστικοῦ Δικαίου, Τό ποινικό Δίκαιο τῆς Ἐκκλησίας». ΑΘΗΝΑΙ, 1962. Σ. 836 и по-нататък).
Богопросветеният свети Никодим Светогорец, коментирайки 9 правило на ІV Вселенски Събор (Пидалион, изд. В. Ригопулу, Солун, 1998. С. 192-193), „отговаряйки” на отстъпника и приелия уния Висарион и, както той казва, на папистите Винион и Белармин, по дадения въпрос, прибягвайки към изключителен канонически анализ, пише следното:
„Че Патриархът на Константинопол няма власт да действа в диоцезите и енориите на другите Патриарси, и не му е дадено от това правило право на апелация във Вселенската Църква, е ясно,
(1) защото в 4-то деяние на този Халкидонски Събор Анатолий Константинополски, действайки извън рамките на своите пълномощия и вземайки Тир от неговия епископ Фотий, и давайки го на Евсевий Бейрутски, и низвергвайки и отлъчвайки Фотий, бил порицаван за това и от управниците и от целия Събор.
И макар той да се осмелил на много, чрез всичко, което е извършил там, това е било отменено от Събора, и Фотий е бил оправдан, и получил епископията на Тир. Затова и Исаак Ефески казва на Михаил I Палеолог, че Константинополският Патриарх не простира властта си върху Патриарсите на Изтока (съгласно Пахимер книга 6, глава 1)
(2) защото държавните и царските закони не определят, че съдът и решението на Константинопол не подлежат на апелация, но е неопределено за Патриарха и Патриарсите в множествено число.
Тъй като казва Юстиниан (123 новела): „Патриархът на диоцеза нека определя това, което съответства на църковните правила и закони, като никаква част не може да противоречи на неговия избор”. И Лъв Мъдри в 1-ви титул на неговото съкратено изложение на законите казва: „Присъдата на Патриарха не подлежи на апелация, и не се изследва от другиго, като принцип на църковните [въпроси]. Защото от него са всички присъди и в него се разрешават”.
И отново Юстиниан (книга 3, глава 2 на църковното събрание): „Подходящият Патриарх да изследва обръщението, без да се опасява от апелация”, и книга 2, титул 4 на църковното постановление: „не подлежат на апелация решенията на Патриарсите”, и отново книга 1, титул 4, глава 29: „относно решенията на Патриарсите беше узаконено от Царете преди нас да няма апелация”.
И така, по мнението на тези царе, които са съгласни със свещените канони, решенията на всички Патриарси не бива да се подлагат на апелация, тоест не се разглеждат на съд при друг Патриарх. Как [тогава] Вселенският Патриарх може да ги разглежда? И ако настоящото правило и правило 17 на ІV Вселенски Събор е имало за цел да даде право на Вселенския Патриарх да приема апелации, как тогава царете са искали да приемат пряко противоречащи правила в онези времена, когато всички са знаели, че държавните закони, несъгласни с църковните канони, са недействителни. Ако предположим, съгласно мнението на гореспоменатите паписти, че Константинопол съди Патриарсите, и разглежда техните постановления, щом правилото не прави уточнения и изключения по отношение на Патриарсите, следователно, той съди и Римския Предстоятел. По такъв начин Константинопол става първи, последен и общ съдия на Патриарсите и на самия Папа”.
Следователно, каноничното право да преразгледа делото на монах Филарет (Денисенко) след решението на пълния патриаршески събор на Московската Патриаршия има единствено Вселенският Събор, както по-рано почитаемият Вселенски Патриарх господин-господин Вартоломей в своето патриаршеско писмо № 1203/29.8.1999 г. до Блаженейшия Патриарх Московски Блаженейшия господин Алексий признава това като пише: „В отговор на телеграмата и писмото на Ваше възлюбено и скъпо на нас Блаженство по възникналият проблем във Вашата братска за нас Светейша Руска Църква, която подтикна Вашият Свещен Събор към вземане, по известни нему причини, решение за лишаване от сан някога заемащия едно от първите места член на дадения Синод – Митрополит Киевски господин Филарет, желаем братски да доведем до сведение на Ваша Любов, че нашата Света Христова Велика Църква, признаваща пълното изключително право за решение на дадения въпрос на Вашата Светейша Руска Църква, признава всички Съборни решения по дадения въпрос, съвършено не желаейки да достави каквито и да било неудобства на Вашата братска Църква”.
Превод: Теменужка Витанова
Източник:
