Няколко години преди да почине о. Серафим получил писмо от една афро-американка, която, като новопокръстена, изучавала Православието и се опитвала да разбере немилостивото отношение на някои православни християни към хората извън Църквата – отношение, което й напомняло за преживяното от собствения й народ. „Дълбоко се вълнувам – пише тя – от това как Православието гледа на хората, които светът нарича западни християни, т.е. протестанти, римокатолици. Чела съм много статии от много православни писатели и някои използват думи като „паписти“ и пр., които силно ме смущават и които намирам за доста обидни. Смятам ги за такива, защото принадлежа към раса, която е била подложена на твърде много обиди, и не бих искала аз да възприема този навик. Дори „еретик“ ме притеснява. (…)
Къде е моето място и това на приятелите и роднините ми? Те или не знаят за Православието, или не го разбират. Но те все пак вярват и почитат Иисус Христос (…) Трябва ли да се отнасям с приятелите и роднините си, сякаш те нямат Бога, нямат Христа? (…) Или пък бих могла да ги наричам християни, само че такива, които не са намерили истинската Църква?
Когато задавам този въпрос, не мога да не си помисля за св. Инокентий Аляски, който посетил францисканските манастири в Калифорния. Той си останал съвсем православен, но се отнасял със свещениците, които срещнал там, с уважение и благост, а не ги е обиждал. Това, надявам се, казва и Православието за това как да се отнасяме с другите християни.“
Смущението на тази жена било, всъщност, доста разпространено сред хората, които се присъединявали към православната вяра. Сега, когато се приближавал към края на краткия си живот и отхвърлил младежката си горчивина, о. Серафим отговорил така:
Зарадвах се, като получих писмото Ви – зарадвах се не защото сте объркана по въпросите, които Ви тревожат, а защото отношението Ви показва, че в истината на Православието, към което сте привлечена, искате да намерите мястото и на любящото, състрадателно отношение към онези извън православната вяра.
Твърдо съм убеден, че това е, което Православието учи. (…)
Накратко ще изложа какво смятам, че е православното отношение към неправославните християни.
1. Православието е Църквата, основана от Иисус Христос за спасение на човечеството, и следователно трябва с живота си да пазим чистотата на учението и собствената си вяра в него. Само в Православната църква има благодат в тайнствата (повечето от другите църкви дори не твърдят, че имат тайнства в сериозния смисъл на думата). Само Православната църква е Тялото Христово и ако спасението е достатъчно трудно в Православната църква, колко по-трудно трябва да е извън Църквата!
2. Но не е за нас да определяме положението на онези, които са извън Православната църква. Ако Бог желае да даде спасение на някой, който е християнин по най-добрия известен му начин, но без никога да е познал Православната църква, това зависи от Него, не от нас. Но когато Той го направи, това е извън нормалния начин, който Той е установил за спасение – който е в Църквата като част от Тялото Христово. Аз лично мога да приема преживяването на протестантите, когато се „раждат отново“ в Иисус Христос; срещал съм хора, които са променили живота си изцяло, защото са срещнали Иисус Христос, и аз не мога да отрека преживяното от тях само защото не са православни. Аз наричам тези хора „субективни“ или „начинаещи“ християни. Но докато не се присъединят към Православната църква, те не могат да имат пълнотата на християнството, не могат да станат обективни християни, които да принадлежат на Тялото Христово и да получават благодатта на тайните. Мисля, че затова има толкова много секти сред тях – те започват християнски живот с искрено обръщане към Христа, но не могат да продължат християнския живот по правилния начин, докато не се присъединят към Православната църква, и затова те поставят собственото си мнение и субективни преживявания на мястото на учението на Църквата и тайнствата.
За онези християни, които са извън Православната църква, следователно, бих казал: те все още нямат пълната истина – може би просто не им е била открита досега или може би е наша вината, че не живеем и не проповядваме православната вяра така, че да бъде достъпна за тях. С тези хора ние не можем да бъдем едно във вярата, но няма причина да ги смятаме за съвършено чужди или за равни на езичниците (макар че не би трябвало да сме враждебни и към езичниците – те също все още не са видели истината!). Вярно е, че много от неправославните песнопения съдържат учение или акцент, който е погрешен – особено идеята, че когато човек е „спасен“, той няма нужда да прави нищо повече, защото Иисус Христос е свършил всичко. Тази идея пречи на хората да видят истината на Православието, където подчертаваме убеждението, че човек се бори за спасението си. Дори след като Иисус Христос ни го е дал, както казва св. ап. Павел: със страх и трепет вършете вашето спасение (Фил. 2:12). Почти всички религиозни рождественски песни са добри, пеят се и от православните християни в Америка (някои от тях дори в най-строгите манастири!).
Думата „еретик“ (както казваме в нашата статия за о. Димитрий Дудко) наистина се използва твърде често днес. Тя има определено значение и задача да разграничи новите учения от православното учение, но малцина от неправославните християни днес са съзнателни „еретици“ и с нищо не помагаме, като ги наричаме така.
И накрая, мисля, че отношението на о. Димитрий Дудко е правилното: трябва да гледаме на неправославните като на хора, на които Православието все още не е било открито, като на хора, които са потенциални православни (ако само ние самите им дадем по-добър пример!). Няма причина, поради която да не ги наричаме християни и да не бъдем в добри отношения с тях, да признаем, че имаме поне вярата в Христа, която е общо, и да живеем в мир, особено със собствените си семейства. Отношението на св. Инокентий към римокатолиците в Калифорния е добър пример за нас. Твърдото полемично отношение е необходимо само когато неправославните се опитват да отнемат от нас нашите паства или да променят учението ни. (…)
А що се отнася до предразсъдъците – такива имат хората, не Църквата. Православието не налага предразсъдъци или мнения за други раси, нации и пр.
