"Един млад студент, който разговаряше с преподобния велик старец Ефрем Катунакийски, му спомена нещо и се опита да се оправдае.
- Сине мой - каза му старецът, - оправданието не е записано в Писанието. То е непознато на светците. За това не са виновни другите, нито дяволът. Най-големият враг на човека е самият той, а не дяволът. Нас ни владее нашият егоизъм. Когато човек победи себе си, той е най-големият великомъченик пред Бога" (Арголидски митрополит Нектарий).
Общата и ясна позиция на всички светии от нашата Църква е, че оправданието като опит да се прикрие някакъв грях или слабост е израз на егоизъм.
Нашият егоизъм, който представлява същността на греха, именно се противи и се опитва да оправдае всяко отклонение от Божия закон или всяко изобличение и забележка, на които можем да бъдем подложени поради някакъв пропуск и лоша постъпка от наша страна.
Всъщност противенето на нашето его стига до своя апогей, когато усетим, че ни упрекват за нещо, което според нас е добре свършено. Тогава чувстваме, че ще „излезем от кожата си“ и че другият човек, който ни поставя под съмнение, е нашият враг. Хулни помисли и склонност към отмъстителност искат да завладеят вътрешния ни свят, докато първата ни реакция е смутното ни оправдание, за да запазим "чист" идола на нашето аз.
За съжаление, ние изтъкваме този егоизъм като свое оправдание дори в тайнството Изповед. Наистина изповядваме греховете си, но веднага бързаме да "реабилитираме" "лошия" си образ в очите на духовния наставник, като се опираме на всевъзможни оправдания, за да достигнем до скритата дори и за нас обикновено цел: съгрешихме, но по принуда! Не можеше по друг начин! Булото, което спускаме, за да покрием голотата и безсилието ни, наистина е "голямо".
Було, разбира се, коeто в крайна сметка покрива очите ни, за да не виждаме реалността на нашето аз. Няма по-голямо потвърждение за това колко лукаво се движи егоизмът в нас, т. е. за това как грехът намира хиляди начини да се наложи дори там, където обективно работи покаянието!
Така по много нагледен начин разбираме защо оправданието изразява и служи на нашия егоизъм.. Защото зад него се крие вярата във величието(!) на нашето аз, нашето аз с всичките скрити или явни страсти стои на трона на нашето битие. Така оправданието е тамянът за нашия истински бог, нашия себеидол!
Затова не е изненадващо, че оправдаването сега съжителства с осъждането, с хвърлянето на всякаква вина върху другите, които ни "заблуждават", дори върху самия дявол! "Аз съгреших - казва вярващият, - но дяволът ме подтикна!" С други думи, това, което се случило с нашите праотци при тяхното падение в грях - отказът да поемат отговорност за своите действия и прехвърлянето на отговорността върху други: Адам - върху Ева, Ева - върху змията-дявол - за съжаление, ние правим същото повечето пъти, разкривайки и нашето инфантилно поведение.
Виждаме обикновено при малките деца тази ужасяваща реакция на егоизма, че: "Не съм виновен" или "Не го направих аз". Егоизмът, оправданието, лъжата обикновено стоят в една и същата линия. И ако при децата още не се е формирал характерът им, то при големите и възрастните?
Свети Ефрем с няколко думи разкрива дълбочината на раната на човека, в случая на младия студент: "най-големият враг на човека е неговото аз. Нас ни владее нашият егоизъм“. За да отбележи, че никъде в Писанието няма призив да се оправдаваме сами, както не виждаме това никъде в нито един от светците.
Единственото, което съществува като път към освещението, е поемането на нашата отговорност, признаването на нашите грехове, убеждението, че само ние сме причината за всяко зло, което сме извършили. Неслучайно най-голямата от добродетелите, смирението, има за своя главна черта себеукоряването, себеизобличаването и себеосъждането, затова там, където съществува тази добродетел, действа спасителното покаяние, а там, където има оправдание, няма дори мирис на покаяние и смирение.
Само в един-единствен случай оправданието не само се приема, но и се налага: когато оправдаваме другите, намирайки смекчаващи вината обстоятелства за всяко лошо и грешно поведение. Това отношение изразява истинската ни любов и отговаря на отношението на Самия наш Създател, Който, стоейки на Кръста, ни оправда пред Своя Отец: "Отче, прости им, понеже не знаят, що правят"!
Лесни неща? Ужасно трудни! Защото те предполагат, както казва светецът, преодоляването на нашето аз, победата ни над най-големия ни враг. И това преодоляване става само в Христос.
Човекът в Христос, кръстеният и помазаният в Неговото име, като член на Христос, се подвизава да проявява Неговия живот, което означава да взема своя и чуждия грях и да обгръща всички в рамките на Неговата безкористна любов. За свети Ефрем това е буквално едно мъченичество, според принципа "дай кръв и приеми Духа", което прави човека "най-големия великомъченик пред Бога".
превод от гръцки: Константин Константинов
