Съвременното човечество е поразено от тежка болест, която може условно да бъде наречена „хронична умора на душата”. Проявите на този недъг са многообразни, но при него е налице един общ симптом – човек е нещастен, уморен от живота, живее по инерция, струва му се, че скита из мъртва лунна долина, не знаейки къде и защо. Kоя е причината за това заболяване, което преминава в епидемия и заплашва да порази с духовен СПИН нашата планета?
Повечето хора осъзнават, че са нещастни, но не могат да разберат защо. Едни си обясняват това с тъжната самота и емоционалната студенина на обществото, други – с безсъвестността и лъжливостта на околните, включително на близките; трети – с неразрешими проблеми, тежко материално положение и постоянен страх от бъдещето. Но сред нещастните има не само бедни, но и богати, не само приковани от болест към легло, но и притежаващи телесно здраве, които са обиколили всички страни, надникнали са във всички кътчета на земята, изкачили са се на планински върхове и са се спуснали в морските дълбини. Сълзи се леят и в бедни колиби на сиромаси и в домове на богаташи. Даже не е ясно кои са по-нещастни – тези, които се измъчват в менгемето набедността или тези, които са получили всичко, което може да се купи с пари, и още от младини са познали скритата страна на живота и са се преситили на всички пороци.
Съвременните хора са нещастни и объркани, в това може да се убедим дори визуално. Отворете албум със стари фотографии и там ще видите само спокойни, сякаш просветлени лица, на които лежи печат на благородство и достойнство, не на гордост, а именно на душевно достойнство, синоним на което е честта. Тези избелели от времето фотографии сякаш са пронизани от лъчите на залязло слънце и излъчват топлина, сгряваща и умиротворяваща душата. После погледнете съвременни хора и ще видите други лица – помръкнали, тревожни, напрегнати, постоянно загрижени и недоволни, сякаш тези хора не са намерили мястото си в студения и равнодушен свят, каквито са и самите те.
Огромна сянка на тъга е легнала върху човечеството. Хората бягат от жестоката действителност и от самите себе си във виртуалния свят на компютрите и телевизията, търсят забрава в алкохола и наркотиците; хвърлят се във водовъртежа на демонични представи и илюзии, тънат в бездната на метафизична тъмнина и безумие. Изглежда, че предпочитат ада пред земята, но живеят, понеже се боят да умрат. Някои се опитват да потиснат чувството на скрита тъга и играят като артисти водевил на щастие. Такива лица – с празни погледи и залепени за лицето усмивки – могат да бъдат видени в реклами и по страниците на модни списания. Мнозина търсят забрава в разврат и извращения – в топлината на животински изпражнения и в сладостта на гниещи материи – упорито ровят в калта, сякаш искат да намерят в нея златоносна жила.
Защо съвременните хора са нещастни? Защото грехът, с който са свикнали и са се сродили, им е отнел най-скъпоценното и незаменимото – чистотата и целомъдрието на сърцето. В чистотата има голяма радост и светлина, а в греха – мрак и скръб. Даже мислените грехове и страстните мечтания внасят в душата метафизичен студ и пустота. При душевната умора са налице нематериални бацили и вируси, които живеят и се размножават в нравствена кал, както мухите и червеите – в купчина оборски тор и гниещи отпадъци. Човешката душа ежедневно поглъща тази кал.
Как да станеш щастлив? Как да придобиеш действително, а не илюзорно щастие? Как да съхраниш радостта, която не ще те излъже като нощна сянка и не ще отлети като птица? За целта е нужно да се бориш със зараждащия се в сърцето грях като с лют враг. Човешкото сърце е голяма тайна. В сърцето се сумира целият живот на човека и преживяванията на душата му. Нищо в живота не отминава безследно, всичко се отпечатва с невидими букви в паметта на сърцето. Цар Соломон пише: От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота (Притч. 4:23). Ето защо е нужно постоянно да очистваш сърцето си от греха чрез покаяние и молитва, та мъртвите води, течащи от ада, да не намерят в него свой водоем.
Бог е огън, който сгрява сърцето, а дяволът е студен като труп. От сърце, отдадено чрез грехове на демон, се носи някакъв мъртвешки хлад и лек смрад на тление, които околните интуитивно усещат. Трагедията на съвременните християни е, че забравят главното в духовния живот – пазенето на сърцето, необходимостта да го ограждат от мътните потоци на греха, които превръщат земята в духовна пустиня и лепкаво блато от страсти.
Съвременните християни, погълнати от грижа за външното, са забравили за собственото си сърце – центъра на живота, акропола на душата, царската съкровищница, където трябва да се пазят нетленни богатства – даровете на благодатта. А дяволът нито за миг не забравя за човека, постоянно се стреми да завладее сърцето, да измами, да пороби, да го направи свой престол. Ако разгледаме възникващите в сърцето помисли, ще видим в него не образ на Божеството, а безобразие на греха.
Проклятието на нашия век е, че сме забравили, че Божията благодат е свята и чиста и не може да се съедини с греха. Затова въпреки посещаването на църкви и свети места, домашните молитви и четенето на духовни книги, сърцето ни остава празно като пробит съд, с който наливат вода. Сърце, отдадено на страсти и грехове, не може да придобие и задържи благодатта. Такова сърце прилича на разградена градина или на изоставен дом без врати и прозорци, в който влиза всеки, който поиска. Страстното сърце се съпротивлява на думите на молитвата, отблъсква ги от себе си и молитвата губи жизнеността и силата си, става повърхностна и мъртва. От такава молитва човек не получава духовно утешение и затова с нетърпение чака края й.
Истинската молитва е невъзможна без благодат, а благодатта – без чистота на сърцето. Господ каза: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Ето защо човек, който не се грижи за чистотата на сърцето, не се бори с греховете и страстите, се оказва духовно сляп, дори да притежава светски таланти и душевни достойнства, да се занимава с благотворителност, да изнася красноречиви проповеди и дори да пише научни апологии в защита на християнството. Неграмотен и неук човек, който е съхранил чистотата на сърцето си, е по-мъдър от богослов, който не е победил страстите си.
Нашето време може да бъде наречено безблагодатно не в смисъл, че Църквата е обедняла откъм благодат, а защото човешкото сърце, отровено от греха, губи способността да възприема и задържа благодатта. Древните християни се различавали от съвременните преди всичко по това, че се намирали в благодатта, живеели и дишали благодат, явно усещали действията й, преживявали, сякаш осезавали благодатта със сърцето си и чували неизказаните й безмълвни думи. За тях благодатта била не само надежда за бъдещи блага в Небесното Царство, но и радост, която изпълвала земния им живот, въпреки скърбите и гоненията.
Благодатта правела християните най-щастливите хора на земята, а християнските общини – острови на светлина в тъмното море на езическия свят. Човекът усещал реалното присъствие на благодатта, а възприемал загубата й като огромно нещастие и я преживявал като мрак и болка на душата, като отлъчване от Бога – Извора на живота. Ето защо християните пазели благодатта като пламък на светилник от вятър, пазели сърцето си от нечисти помисли, както очите си – от песъчинки и прах.
В днешно време, когато придобиването на благодат е престанало да бъде цел и съдържание на християнския живот, загубата й почти не се усеща. Съвременните християни не осъзнават какво губят вследствие на греховете, не виждат какво се случва в сърцата им, какви влечуги са свили гнездо там. Затова животът им е сякаш боядисан в сиво, подобно на сумрак, душите им са подобни на небе, покрито от тъмни облаци – слънчев лъч ще блесне за миг в просвет между облаците и отново ще угасне.
Без чистота на помислите душата не може да отрази в себе си светлината на благодатта. Какво да направим, за да придобием и запазим благодат? Преди всичко трябва да очистим душата чрез покаяние и изповед, сякаш да изстържем с желязна четка ръжда, проникнала дълбоко в метал. Трябва да установим контрол на ума и волята над петте сетива, особено над зрението и слуха. Да следим грях да не прониква в душата чрез четене на страстни книги, празни разговори, развратни зрелища, гледки и картини.
Трябва да се отдалечаваме от началото на греха – съблазните, както пчели отлитат от дим, дори да избягваме лицата и местата, които ни напомнят за минали грехопадения. Тогава, при намаляване на външните греховни впечатления, вътрешните импулси на греха започват да отслабват, както река пресъхва по време на бездъждие. Трябва да знаем и следната хитрост на демона – той понякога временно отстъпва от човека и човек започва да си въобразява, че страстите са прогонени, духовната опасност е отминала и счита себе си за победител.
Такова лъжливо безстрастие всъщност е капан на демона, за да притъпи бдителността на човека и да го завладее изненадващо, когато той не очаква. Особено често в този капан попадат горди и самонадеяни хора, които без послушание и съвети водят духовен живот. Ето защо трябва винаги да сме нащрек и да помним, че демонът не напуска човека и го следва като негова сянка, и ще се бори с него чак до смъртта му.
Христос ни намери на Кръста чрез мъките на разпятието, а ние трябва да Го намерим в сърцето си чрез покайни сълзи. Тази среща с Бога е подобна на ново раждане. Тогава благодатта ще осияе човека с невидимата си светлина, ще изправи прегърбената от грехове душа, ще даде криле на молитвата, ще направи в сърцето да бликне извор на жива вода, ще обнови детската чистота, ще върне изгубената радост като пролет на душата и човек още приживе ще види възкресението си от мъртвите.
превод от руски: Красимир Симеонов
[1] Източник: Ей, гряди, Господи Иисусе! / архимандрит Рафаил (Карелин). - Москва, 2018. – 473 с. (Серия "Пророчества святых отцов и подвижников благочестия о последних временах"). / В сердце источники жизни и смерти. 58-70 с. ISBN 978-5-9500967-7-8
