Божественият Златоуст казва следното: „Познанието е съзнание за себе си, защото това да не познаваш себе си е по-жалко от крайна лудост и изнервеност. Едното произлиза от неизбежността, а другото - от твоето собствено нежелание.“
Колко ясна и неоспорима истина е това! Защото ако познаването на самия себе си трябва да бъде дело на личния избор, то колко повече познанието на Бога трябва да произхожда от личен избор. Ако обаче някой не иска да опознае себе си, то той и Бога не ще пожелае да опознае. Наистина, по-лошо и от крайна лудост, и от параноя е това да не искаш да познаеш Бога.
Бог е свързал познаването на човеците за Него с опознаването на самите тях – с едничката цел да ги отведе до съвършенство, като ги привлича към Себе Си. Този, който не познава себе си, не ще успее и Бога да познае. Бог открива Себе Си на онези, които имат чисто сърце и усилено с вяра Го търсят. Човек, който не се стреми да опознае себе си, не познава нравственото си състояние. Той не схваща, че е болен нравствено и че душата му страшно страда, и че я покрива с мрак. Какво общо може да има мегду светлината и врака?
Християнинът, който познава себе си, очиства душата си от всяка нечистота и прави от нея свят храм, така че тя да стане обиталище на Всецарствения Бог, Който, както се казва, изва и се вселява в нея, подхранва я и „я прави обител на Себе Си“. Неразумните девици се отделиха от Господа – своя Жених, защото се лишиха от светлината на познанието. Затова и Господ не ги разпозна като Свои.
Из „Опознай себе си“
