Християнството изисква смирена осъзнатост. Нашият прародител, Адам, бил съвършен, ала ние, хората, вършим само грехове и развала. Църквата ни призовава към смирение, когато нарича Адам наш прародител. А еволюцията? Произхождаме от маймуните? Без значение колко скромно оценяваме себе си, няма как да не си помислим с известна гордост: „В крайна сметка, аз не съм маймуна; все пак, прогресът се е проявил чрез мен.“
Така, наричайки маймуната наш предшественик, еволюцията подхранва нашата гордост. Ако направим сравнение между нас и маймуната, можем да се гордеем с нашия напредък, но ако помислим за безгрешния Адам, външният прогрес губи своята стойност. Прогресът е външен, но също така е изтънчен грях. Ако човечеството постоянно прогресира напред, можем да се надяваме на самите себе си. Ние творим себе си. Но Църквата ни казва обратното: „Не можем да станем безгрешни и безсмъртни, ако Безгрешният и Безсмъртният не бе станал като нас.“ Да вярваме във въплъщението означава да изповядаме, че без Бог цялото човечество е нищо.
През вековете Църквата е носител на идеала на обожението. Този идеал е много висок и той изисква много от човека. Той е немислим без въплъщението; той изисква преди всичко човек да се смири. Човечеството отхвърля този висок идеал и няма нужда от въплъщението на Божия Син. Безкрайно обезцененият идеал на живота позволява на човека да говори за прогрес и му дава възможността да бъде горд със своите постижения. Тези два начина на мислене водят до два различни светогледа: този на Църквата и този, който не е на Църквата. Мирогледът, който не е на Църквата – произходът от маймуните, прогресът, липсата на необходимост и отричането на въплъщението – е гордостта. Приемането на въплъщението е неделимо свързано със смирението. Гордостта воюва с въплъщението като нещо, което не е било необходимо.
Страданието - висшата математика на християнството
