Представете си двама пътници, които вървят към един град. Единият тръгнал по заобиколен път, натъквал се на планини и блата, като се налагало или да ги заобиколи или да ги премине. Той паднал, затъвал в блата, падал в реката. Другият пътник поел по прекия път и стигнал лесно и бързо. На входа на града се огледал да види къде е спътникът му и го видял в реката да се бори с течението. Той се изненадал, че приятелят му не избрал пътя, по който той пристигнал. След което влязъл в града.
Градът е Царството Небесно. Трудният обиколен път към него е пътят на подвига, борбата, самоизправянето, поста, молитвата, бдението. Колко изкушения и труд!
А прекият път е неосъждането. В Патерика е известна историята на светия отец, който е кпричислен към лика на преподобните. Той не водел особено ревностен живот, не се отличавал с молитвен подвиг и дори не ходел често на църква.
Но умирайки, той се озарил с неземна усмивка. Братята, които познавали неговия нерадив живот, се удивили и го упрекнали, че дори пред самата си смърт не се ужасява от участта на душата си. А той, продължавайки да се усмихва, повтарял: „Радвайте се, пророци, радвайте се, апостоли, радвайте се, светии!” Сякаш ги виждал и ги приветствал, а след това се обърнал към братята: „Простете ми, братя, водех безгрижен живот, не извърших молитвения подвиг, но от деня, когато влязох в манастира, никога не съм осъдил никого.” И с тези думи той починал.
Велико е неосъждането, то без труд води по прекия път към Царството Небесно.
