ПИРЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ: ПЪРВИТЕ ПЕЧАЛНИ ИЗВОДИ СЛЕД ПРОВЕЖДАНЕТО НА „СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОР”

от Пътят на отците

С огромна печал и душевна болка ние следим, с помощта на средствата за масова информация, откриването на „Светия и Велик Събор”, който започна в неделята на Петдесетница с Божествена литургия. В следващите редове ние съвсем накратко ще изложим нашите първи изводи (по повод Събора) пред верния народ Божий. 

Първият печален извод е присъствието и молитвата по време на утренята и Божествената Литургия (на Петдесетница), на този велик Господски празник, на еретиците-паписти, протестанти и монофизити, което, както е известно, е забранено от Светите Канони. Предстоятелите на Православните Църкви и другите участващи в (богослужението) епископи нарушиха Свещените канони, Правилата на Светите Апостоли и на Съборите, макар те първоначално да искаха да отправят към целия свят послание за това, доколко уважават решенията на Вселенските събори, а също и посланието за укрепване на съборния строй, за който говориха, “биейки се в гърдите” и произнасяйки високопарни заявления.

Вторият печален извод е присъствието на откриването на Светия и Велик Събор на делегации, изпратени от еретическите съобщества на папистите, протестантите и монофизитите, заявени в качеството им на официални гости,което се е безпрецедентно новаторство, чуждо на нашата съборна традиция. И разбира се, тези представители бяха обявени от Вселенския Патриарх Вартоломей за „представители на братските Църкви” още преди Светият и Велик Събор да приеме решение за църковността или наличие на такава у еретическите съобщества. По този начин, Патриарх Вартоломей, създавайки прецедент, отправи ново послание към участниците на Събора – този път за това, че няма ни най-малко намерение да нарича инославните „еретици”, а напротив – „Църкви-сестри”. Никога още в историята на Вселенските и Поместни Събори от Византийския период не е съществувало такова явление като „наблюдатели”,т.е да присъстват в качеството им на почетни гости еретици, чиито еретически учения са били осъдени от предходните Вселенски събори.  Еретиците са били канени, но в качеството си на обвиняеми, за да говорят в своя защита, а не в качеството си на почетни гости. Статутът на „наблюдателя” се появява едва на I и II Ватикански събор. Очевидно, този Свят и Велик Събор копира папистките модели.

Още един печален извод – това е самото начало на Свeтия и Велик Събор, а именно фактът, че Съборът е започнал своята работа в нарушение на „Регламента за организация и работа”, подписан по време на Съвещанието на Предстоятелите от ануари 2016 г. Настоящият регламент, между впрочем, определя, че Съборът „се свиква от Негово Светейшество Вселенския Патриарх, със съгласието на Блажените  Предстоятели на всички общопризнати Поместни автокефални православни църкви” (ст.1).  Така че сега, когато поместните Църкви (от Русия, България, Грузия и Антиохия) обосновано не са съгласни със свикването на Събора и молят на този етап да бъде отложен, като неизпълняващ условието „със съгласието на Блажените Предстоятели на всички общопризнати Поместни автокефални православни Църкви”. Затова, в съответствие с настоящия Регламент, нито Вселенският патриарх, нито останалите Поместни Църкви, взети заедно, имат право да свикват Събор, ако разбира се, желаят да постъпват съобразно регламента, който са подписали. Ако не желаят това, то Предстоятелите и участниците в Събора могат да се похвалят, че съблюдават неговия аргумент с цялата му точност.  

Oще един печален извод – това е фактът, че Съборът започна своята работа без предварителна ратификация на определенията и свещените канони на всички предходни Вселенски събори, което би позволило на един настоящ Вселенски събор действително да стане органично продължение на всички предходни. Обърнете внимание, че споменаването на предшестващите Вселенски събори е било неизменна процедура, която са прилагали Светите отци от тези Събори. С помощта на тази процедура, Светите отци са обявявали, че приемат всички догмати, установени от предходните Вселенски събори, и че те възнамеряват да продължат тяхната работа. Типичен пример за това е признаването на Събора от 787 г., като Седми вселенски събор на Осмия вселенски събор при патриарх Фотий, провел се през 879-880 г.

Още един печален извод – това е фактът, че Съборът започна своята работа въз основа на „Регламента за организация и работа”, който не е бил единодушно приет от всички Предстоятели на събранието през януари 2016 г., доколкото не е бил подписан от Антиохийската църква. Принципът на единодушие е необходимо условие и необходима предпоставка за свикването на Събора, както това е заложено в гореспоменатия Регламент.

Също така, той (Съборът - бел. Р.К.) започна своята работа, като се основаваше на принципа на пълното мнозинство, приет в текста на V Предсъборно събрание. Обаче, както се оказа впоследствие, това основание не беше безопасно, здраво и неизменно. Това стана, защото макар и шестте предсъборни документа да бяха приети единодушно от участниците в V Предсъборно събрание на Предстоятелите (през януари 2016 г.), те не бяха приети от Светите синоди на всички Поместни автокефални Църкви. Получавайки предсъборните документи на Предстоятелите във вида, в който те бяха съставени на V Предсъборно заседание, тези Църкви после ги подложиха на съборно изучаване. Много от тях, такива като Църквата на България, Гърция, Грузия и др., по време на съборното изследване на дадените документи, откриха в тях пропуски, неправославни формулировки и т.н. и затова настояваха за тяхното изменение и поправяне. И от самосебе си се разбира, че за Църквите, които настояваха за поправката и допълненията (на дадените документи) след съборното им изучаване, предсъборните документи  са вече недействителни във вида, в който те са били съставени на V Предсъборно събрание; те трябва да бъдат разглеждани в нова формулировка, с всички приети (от Св. Синоди – Р.К.) поправки. Фактът, че Предстоятелите единодушно са подписали тези документи на Предсъборното събрание (така, както и Регламента на Събора), не означава, че Поместните църкви  са обвързани с подписите на Предстоятелите си и са длъжни да приемат тези текстове във вида, в който са. Личното мнение на Предстоятелите, в случая, не може да обвързва със задължения Светия Синод, на когото принадлежи Председателят и който трябва да се съобразява със Светия синод и да взема под внимание неговото мнение. В противен случай, съборното устройство се обезмисля и всеки Предстоятел се превръща в „папа”, който решава еднолично и мнението на когото господства, преобладавайки над всички други. Висшият орган в йерархията за управление на Поместните православни църкви, съгласно православната традиция, не е Предстоятелят, а Светият Синод.  

След казаното по-горе става повече от ясно, че е съвършено невярно твърдението на Вселенския Патриарх в неговото встъпително слово: „Следователно, в нашата работа днес ние се основаваме на документите, в пълно съгласие утвърдени от нашите Църкви, които е приела всяка Църква”. Тук Вселенският Патриарх под „в пълно съгласие утвърдени документи”, очевидно има предвид документите на V Предсъборно събрание на Предстоятелите (януари, 2016 г.), които не са действителни за някои Църкви след поправките и измененията, внесени на ниво Свети Синод от църковната йерархия.

Разбира се, следва да се отбележи, че принципът на пълното съгласие, за което говори Вселенският Патриарх, също не действа, доколкото няколко църкви имат различно мнение от останалите. Също така е съвършено излишно да се говори за това, че въпреки много далечното от истината заявление на Вселенския Патриарх, той не беше единственият, който говори за това в своята встъпителна реч. Има и други моменти в речта на Вселенския Патриарх, които заслужават критика и които безусловно ще отбележат и други братя в Христа.

Още един печален извод – това е фактът, че четирите Поместни църкви, които не участваха в Събора, бяха подложени на оскърбление на международно ниво. Тяхното отсъствие беше представено във Встъпителното слово на Вселенския Патриарх и на другите Предстоятели като съвършено неоправдано и осъдително. И нито повече, нито по-малко, тези Църкви бяха представени като виновни за създаването на разколи и разединения. А споменатите Църкви не участваха в Събора не затова, защото така „им е хрумнало”, а защото, както беше обяснено по-горе, след разглеждането на документите на синодално ниво, те са констатирали, че те страдат от редица недостатъци. И е напълно естествено, че са помолили Събрът да бъде изместен във времето, за да бъдат изучени задълбочено, за да се направят необходимите поправки и по този начин да се съставят нови документи, които биха били приети от всички Поместни църкви с пълно съгласие. Но доколкото не беше прието тяхното предложение за отлагане на Събора, тези Църкви се отказаха да участват.

Още един печален извод, за съжаление, най-печалният от всички казано по-горе – това е, на практика, признаването на църковността на иноверците-еретици чрез тъмна и объркана нова формулировка в документа „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят”. Ето каква формулировка беше единодушно приета на Събора:„Православната църква признава историческото наименование на другите инославни християнски църкви и конфесии”, вместо формулировката „Православната църква признава историческото съществуване на другите християнски църкви и конфесии”, т.е думата „съществуване” е била заменена с думата „наименование”, а във фразата „християнски Църкви и конфесии” е добавено определението „инославни”. Това изменение във формулировката е било предложено от Блаженият Архиепископ на Атина и цяла Елада Йероним, след дълги дискусии и консултации, в хода на които са били изказани толкова противоречиви мнения. Блаженият Архиепископ на Атина и на цяла Елада настоява за това, че „ние достигнахме съборно решение, което  за пръв път в историята ще сведе историческите рамки на отношенията с инославните не към тяхното съществуване, а САМО към тяхното историческо наименование като инославни християнски Църкви и конфесии ”. Тук възниква логичният въпрос: „Как може да наричаме нещо, отричайки съществуването на това, което наричаме?”. Противоречиво и неприемливо от догматична гледна точка е приемането на термина „инославни християнски църкви”. Инославните конфесии не трябва да се наричат „Църкви” именно затова, защото те приемат различни, еретически учения и бъдейки еретици не могат да се превърнат в „Църква”. Много печален беше и фактът, че делегацията на Еладската църква не остана вярна и непреклонна по отношение решението на Светия Синод от 24-25.05.2016 г., прието по дадения въпрос. На посоченото заседание на Светия Синод беше решено да се замени формулировката „историческото съществуване на другите християнски Църкви и конфесии” с фразата „историческо съществуване на други християнски конфесии и съобщества”.

Накрая, още един печален извод относно това, което с особена гордост провъзгласи Вселенският Патриарх Вартоломей в края от работата (на Събора). Освен останалото, той каза, че  „Вселенският патриархат беше пионер на икуменическото движение”. Така той се аргументира с еретическата енциклика от 1920 г., „която се характеризира от мнозина като устав на основания по-късно Световен съвет на Църквите”, и отбеляза, че „Вселенският патриархат е бил винаги в числото на членовете-основатели на ССЦ в Амстердам...”.

В момента ще се ограничим само с гореизложените факти, макар това да не означава, че списъкът с нашите печални изводи е окончателен. След всичко посочено по-горе възниква напълно логичният въпрос „Какво може да се очаква от Събор, който започна и се проведе по такъв начин?” Съгласно думите на Господа: „Защото няма добро дърво, което да дава лош плод, нито лошо дърво, което да дава добър плод. Понеже всяко дърво се познава по своя плод" (Лука.6,43‑44).

Така, че нека всеки читател да направи своите изводи.

превод: Росица Колева

източник: globalorthodoxy.com