Отец Владимир Дойчев: На Кръстопът

от Предание БГ

Един от най-несправедливите ропоти на съвременните българи е за това, че сме се родили точно на Балканския полуостров и точно в тази държава. „Какви заплати вземат в Западна Европа, каква мъдрост има на Изток… Пък ние сме захвърлени на кръстопътя на цивилизациите, сякаш осъдени да водим едно мизерно съществуване…” – ето така говорят. Тази логика стига до абсурдни крайности. Някой си дори „откри” причината за лошия ни живот в Православието. Всички страни от католико-протестантския свят имали висок стандарт на живот… Но не и православните. Ето какви сме… Дори критерият ни за духовен живот се измерва в пари и материални придобивки. А на Балканите пари няма…

Не така обаче са мислели нашите дядовци, живели в несравнимо по-тежкото време на робството. Спомняте ли си как Матей Граматик описва Средец в житието на свети великомъченик Николай Софийски? Той каза, че това е град, равен на който според мнозина пътешественици няма никъде – „не само в македонските предели, но и в Арабия, Палестина и Египет; сред източните, че и сред западните земи – сиреч Илирик, цяла Диоклития, а и в обширните Италийски области. Той ги превъзхожда не с обширност или с някакъв голям градеж.” С какво тогава може да ги превъзхожда? Нали тъкмо това е критерият за добро място за живеене, който ще посочим – красиви сгради, бизнес-климат, широки пътища, по които няма задръствания? Но житиеписецът изтъква друго достойнство на тази земя – нейните жители. И добавя: „Когато слушаш за жителите, да не помислиш за земните. Не, но за небесните жители, които някога са ни били съграждани, а сега са съжители на ангелите.”

Ето къде се крие богатството на този кръстопът, в който Господ ни е поставил. Ние живеем на място, където лесно ще видим пътя към Царството Божие. Може би именно поради липсата на висок материален стандарт няма толкова големи сгради, които да закрият гледката ни към този път. Не защото самият път може да бъде закрит, а защото хоризонтът ни е нисък… Самата история ни подтиква да бъдем като благочестивия търговец от Евангелието. За съжаление, ние все повече се опитваме да направим обратното – да заменим безценния бисер срещу някое евро…

С какво ти попречи Православието, питам те, човече, който искаш да го замениш за друга, икономически по-изгодна вяра? Нима си толкова безумен, че не разбираш, че то превръща хората в ангели? Или си толкова сляп, че не можеш да видиш колко красив е бил животът на Божиите угодници? Колко струват парите ти? Какво ще купиш с тях? Властта на св. Борис, който се отказа от земното си царство, за да придобие Небесното? Или богатството на св. Иван, който имаше само една дреха, но отказа царските пари сякаш, че са смет, защото имаше съкровището на Божията благодат. Или силата на светите Климент, Наум и Ангеларий, които възкресиха мъртвия. Или щастието на мъчениците, които отиваха на смърт за Христа с усмивка. Казвам ти, на никой от коктейлите си няма да бъдеш така щастлив, както те са били в смъртта си… А тяхната наслада едва започва със смъртта. А твоят „висок стандарт” къде ще се дене тогава? Ще стане прах… Това ли искаш да дадеш на децата си – прах? И да е само прах – пак добре. Искаш да има дадеш грях, искаш да им дадеш огън – и на твоите, и на моите. Ето с това не мога да се примиря…

Човек, който живее само за този свят и не знае, че трябва да застане пред Господа е достоен за присмех. Но още по-жалък е този, които си измисля свой „господ” и своя „святост”, които да са подходящи според светската представа за успялост. Такъв човек ще се яви пред Христа като пред непознат и горчиво ще се разкайва.

България е прекрасна страна, пълна с несметни съкровища. И нейното богатство не е мъртво, не е суетно, а е живо и освещава всичките й краища. Просвещава всеки ум, отворен за небесната радост, украсява всяка човешка дейност и я показва достойна. Какви съкровища ли? Ето, като цар Петър, показал, че и в най-голямата криза, човек може да употребява властта за полза на народа, а не на себе си. Като Климент и Наум, явили учителството като най-високия пост на света, стига да е учителство в Христа, а не против Него. Като светите Теодосий и Евтимий Търновски, духовни пастири и чудотворци – утешители и застъпници за народа. Като Георги и Николай Софийски, осветили занаятчийското трудолюбие и превърнали го в начало на светостта. Като ангелогласния Йоан Кукузел, чиято публика не били суетни хора, а самата Пречиста Божия Майка, лично дошла, за да го награди за пеенето му. Като безмълвнника Ромил Видински, който заради жертвената си любов към ближния още на младини бил наречен Добророман. Като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански – пазители на народната памет и съзнанието за връзката със светостта на предците. „Кой ще ги назове по име всичките? – възкликва св. Николай Велимирович. – Безбройни полкове от свети православни души, които не може ги побра ни един земен календар и които всинца са вписани единствено в небесния календар, в книгата на вечния живот.” Всички те са живи, всички те – праведните, искат да бъдат приятели с нас – грешните, за да ни помогнат да бъдем щастливи и тук, и във вечността.

Ние обаче все повече забравяме за това съкровище и дойде ли някой чужденец (особено ако е от Западна Европа) започваме да се оправдаваме: „Нашата култура е малко второ качество, но ние бяхме под робство и нашият Ренесанс дойде по-късно.” Не, нашият светоглед не е второ качество. И някога може да сме били под турско робство, но робството на греха е много по-страшно. Ето справка: в края на ХV век Колумб се впуска в търсене на нов търговски път към Индия. И вследствие на това открива Америка. Човешки казано, ние не можем да се похвалим с достижение, което да се доближава дори на една стотна от това. Но приблизително по същото време в килиите на Кремиковския манастир живее някой си поп Божко (за разлика от Колумб той е абсолютно неизвестен за нас). И вижте какво пише този поп: „…Бързай, моя бедна душице! Бързай към истината, към съвършенството!” Ето я основната разлика. В единия случай някой търси търговски път към Индия и намира Америка, а в другия някой търси пътя към съвършенството и намира вечен живот в Царството Небесно.

В изкуството се случва нещо подобно. Наистина, Леонардо не се родил тук, нито тук е нарисувал своите картини с пухкави плътски фигури, не е замислял тук летателния си апарат, нито е вършил своите опити по анатомия. Но пък тук е живял иконописецът св. Пимен Зографски. В това, което рисува той няма плът, а духовни реалности. Той няма нужда да измисля самолет, защото е разбрал, че чрез молитвата човек за секунди може да се издигне не на няколко си метра в небето, а до престола на Всемогъщия Бог. И няма нужда да оперира трупове, за да лекува хора, защото този, който наистина познава Христос, лекува само с произнасяне на името Му. Това не е второ качество култура, това е друг светоглед – Райски, а не земен.

На светския човек православните светци му приличат на аутсайдери. Те се отказват от властта, от имота, от всичко, към което той се стреми, дори от самия живот. Те изглеждат като последни в този свят. Изглеждат като губещи… „Всички те – пише св. Николай Велимирович – са били поругавани, заплювани и бити от враговете на честния Кръст, както Христос от юдеите. Всички те, носейки кръста си, са отишли на своята Голгота, с трънен венец на главата, отвсъде обкръжени с омраза, облечени в тръни, отхвърлени от света през вратата на смъртта като последни, ала поети от другата страна, отвъд смъртта, от благата ръка Христова като първи. Наистина, последни откъм тая страна на вратата на смъртта, но първи от другата й страна… На губилището те са се усещали по-високи от своите палачи, пред източните палачи — над Изтока, а пред западните палачи — над Запада. Никой от тях не е протягал своите мисли към географията, та да рече: Ние сме между Изтока и Запада. Но всички те са въздигали своите мисли и своите сърца право към небесата, към вечната истина, за която са страдали. И с целия си дух те са стояли над Изтока и Запада.”

Така трябва да мислим и ние. Имаме невероятния шанс да се родим точно тук – на Кръстопътя. Единственият път към Възкресението минава през Кръста. В Кръсто-пътя е нашето спасение. И по този път не сме сами. С нас са нашите сродници по плът – св. Иван Рилски, св. Наум Охридски и другите български светци. Имаме правото да молим тези земни ангели и небесни човеци така, както деца искат от родителите си. Имаме жив пример за подражание и ясна посока, която води към неизказана радост. А разглезено роптаем и искаме да заменим старото златото за нови лъскави топчета. Всички наши нещастия идват не от това, че сме православни, а от това, че сме престанали да бъдем такива.

Заплашени сме за българската хубост да се говори само в минало време. „Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.” (Мат. 5:13). Да просим помощ от нашите родни светци за спасението на тоя народ и на тая страна, за да не загинат, тъпкани от човеци, а да бъдат живи с ангелите.