В болницата сърцето ми спря... оказах се в осветен тунел

от Пътят на отците

Разказ от предстоящия втори том на "Несветите светци".

С Александър Жуков се запознах, когато се оказахме в една учебна група по време на следването ни за второ висше образование. Немногословен, скромен мъж на средна възраст с медал "Златна звезда" на Герой на Русия върху сакото на костюма си. За първи път забелязахме удивителната особеност на неговия характер, когато преди явяване на изпити, той сваляше своя отличителен знак. "За да поставят реални оценки" - с такава простота отговаряше той на съответните въпроси.  Незнайно защо така и не се решихме да го попитаме за неговия подвиг, а когато прочетохме за него в публичните източници, се убедихме, че званието Герой на Русия е тъкмо най-реалната оценка.

Зимата на 2000 година. В ход е контратерористическа операция по време на Втората чеченска война. Попаднала под ревящия обстрел на противника, група на руските спецчасти се нуждаела от спешна евакуация. Операцията по спасението оглавил лично началника на службата по търсене и спасяване на Севернокавказката армейска авиация подполковник Жуков, който зад гърба си вече имал участие в многочислени бойни операции (множество десанти в тила на противника за намирането и спасението на екипажите на свалени самолети и въртолети, евакуация на обкръжени руски подразделения, извозване на ранени) в това число и по време на Първата чеченска война.

След като се спуснал от въртолета, за да организира спасителната операция, в условията на усилил се обстрел с цел да съхрани живота на хората, който успели да вдигнат във въртолета, дал заповед за оттегляне, а самият той останал на земята.

В обстрелваната от терористите зона останали трима - двама спасителя и един боец на спецчастите. Ранени, с привършващи патрони. Изглеждало, че смъртта е неминуема, но когато в краката им паднала вражеска граната и не се взривила, те правилно разбрали този знак свише, че все още е рано да се умира. Хвърлили още няколко останали гранати в посока на противника и се опитали да се измъкнат, но след като получили тежки ранявания, били хванати в плен от бандитите, чието формирование оглавявал чеченски военен, известен с жестоката си разправа на пленените руски военнослужещи.

Пленените били пребивани, държани без храна и вода, за да сломят волята им. Под смъртна заплаха им предлагали да се отрекат от вярата в Христа и да минат на страната на противника. Искали да осъдят политиката на Русия в Северен Кавказ. "Обработката" била провеждана на практика без прекъсване.

Александър по-късно си спомнял: "Струваше ми се, че вече не мога да издържа, нямаше повече сили. Молих се: Господи укрепи духа ми, укрепи тялото ми, да ми сили да преодолея всичко това! И някак си веднага идвали силите!... В разрушената селска къща, където ни бяха завели, намерих Евангелие. Това беше истинско чудо...".

Едва след месец била организирана размяна на пленници и двамата другари на Александър били предадени на руските войски. А Жуков задържали за още почти три седмици, прехвърляйки го от банда в банда. В плен прекарал общо 47 дни.

На 20 март 2000 г. руските войски започнали щурм на населеното място, където се намирали бунтовниците. Стеснени от всички страни и пробивайки си път през минно поле, те тикали пред себе си пленените. Начело на една от групите вървял Александър Петрович. В нощната тъмнина, очаквайки на всяка крачка смъртта, той вървял и се молел в продължение на повече от 400 метра миниран участък. Преминали минното поле, но след известно време били обкръжени от федералните сили. Отрядът на терористите бил унищожен. Сред кръстосаната престрелка Александър Жуков бил ранен от четири куршума в двете ръце, в левия крак и в гърдите. Паднал по гръб в студена вода, което го спасило от шок от нетърпимата болка, и едва държейки се в съзнание, бил намерен от нашите военни.

Полужив, вече в безсъзнателно критично състояние, на въртолет го откарали във полева болница. В болницата сърцето на Александър Петрович спряло. Ето и неговото лично свидетелство за това, което последвало от този момент нататък.: "Оказах се в осветен тунел на опашка. Намиращите се пред мене "черупки" се придвижваха напред в посока на някаква голяма зала, където опашката спираше и се произнасяше някаква присъда: "Този в Рая!" Опашката пак тръгваше. След това пауза. "Този в ада!" И така душата ми започна да трепери: "А аз накъде?" Когато дойде моят ред, моята "черупка" влезе в тази огромна също осветена зала. Настъпи пауза, а след това се чу Глас: "Този в запаса". От залата излизаха три тунела. Когато моята "черупка" се придвижваше по тунела, явно предназначен за душите, които оставаха в запаса, от стените към мен се протягаха ръце и се опитваха да ме хванат. Това бяха деформирани хора с гримаси от болка... Скърцане..."

По Божията милост на лекарите ми се удало да спасят Александър Петрочив, след което бил пренасочен в реанимацията на болницата на Северноказвказкия военен окръг.

Било му съдено да оцелее и сега той е не само свидетел за съществуването на вечния живот, но също и образец за поведение на истински християнин, съхранил твърдост във вярата, въпреки 47-те дни на страшни мъчения, който е трудно сопи да си представи човек, без да потрепери, а камо ли да ги изтърпи. Но ето, той ги понесъл. Издържал ги, защото всеки ден се укрепвал с молитва към Господа, Който всеки път явявал Своето милосърдие и давал на Александър възможност да понесе това изпитание; възможност след осем месеца мъчително възстановяване да се откаже от пенсиониране по инвалидност и да се върне в редиците на Въоръжените сили на РФ; възможност при връчването на „Златната звезда“ на Героя на Русия да каже: „Нашият живот, нашата служба изцяло принадлежат на родината и на защитата на нейните интереси. Така е било винаги, така е и така винаги ще бъде“; възможност да стане дядо; възможност да се занимава с патриотическото възпитание на подрастващото поколение; възможност лично да разкаже своето Евангелие, своята вест за срещата с Бога; възможност за всички нас да се запознаем с един истински Герой на Русия, ИСТИНСКИ ГЕРОЙ НА ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА.

превод: Ловчанска Света Митрополия