По вълните вървеше старец в свещенически одежди

от Пътят на отците

Научих тази история от йеромонах Теофилакт, брат на Псково-Печерския манастир, през втората половина на 80-те години. На него му я беше разказал един военен, капитан първи ранг, вярващ човек. Как беше стигнал той до вярата?

Като млад командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът излязъл на дежурство в открито море. Прогнозите на синоптиците били благоприятни, нищо не предвещавало беда. Въпреки това съвсем скоро на хоризонта се появило отначало малко облаче, което започнало стремително да нараства. Задухал пронизващ вятър, постепенно прерастващ в бурно вълнение. Започнала буря. Огромни вълни заливали малкия кораб.

Капитанът не бил от плашливите, но въпреки това страхът от смъртта се приближил до сърцето му – та нали не е сам, отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил някогашните думи на майка си: „Моли се на Бога. Той навсякъде спасява“. И думите на дядо си, стар морски вълк: „Който не е бил в морето, той не се е молил на Бога“. В църква капитанът не бил влизал от детинство: пионерство, комсомолство, след това служба. Как да се помоли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси. Господи, помилуй“.

И изведнъж станало чудо. Той видял как направо по вълните върви старец в свещенически одежди. Капитанът даже успял да разгледа лицето му – правилни черти, къса брада, ясен поглед. Старецът благословил с две ръце кораба и внезапно вятърът стихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Когато се върнал, си дал дума непременно при първата възможност да отиде в църква и да запали свещичка в знак на благодарност за своето избавление и за спасението на екипажа. Но в далечните източни райони през годините на гоненията всички църкви били разрушени.

Все пак съвсем скоро му се открила такава възможност. Изпратили го в командировка в Ленинград. Вървейки по "Садовая" капитанът забелязал прекрасен петкуполен храм. Слязъл от трамвая и се запътил към него. Това бил храмът на свети Николай, храмът на морската слава. Но капитанът не знаел това. Влязъл в полутъмната приземна църква, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я запали. Забелязал една икона, на която бил изобразен благообразен старец в епископско одеяние, и решил: „Ще я запаля пред този дядо“. Капитанът отишъл по-близо до иконата, вгледал се и онемял. Ликът на светеца съвпадал едно към едно с чертите на лицето на онзи чуден старец, който тогава в Тихия океан укротил бурята! „На кого е тази икона?“ – попитал капитанът една от служителките, облечена в тъмна рокля. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитника на плаващите по море“ – отговорила тя.

Този случай с малко по-различни думи е описан от о. Теофилакт в сборника „Това се е случило в наше време“. Откакто го прочетох минаха 27 години. Много от него забравих, но най-важното остана – образът на светителя Николай. Милостивият чуден спасител на погиващите.