Иисусовата молитва и индуската мантра

от Предание БГ

Първо следва да се има предвид как православната традиция разбира значението на Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Думата „Господ“ е името на Бог, което най-често се среща в Стария Завет в използваната многократно фраза: „Тъй казва Господ…“, или пък в заповедите: „Аз съм Господ, Бог твой.“ Когато православните християни наричат Иисус Христос „Господ“, с това те изповядват, че Той е Богът от Вехтия Завет, Който е говорил с патриарсите – Авраам, Исаак и Иаков. Словото е Личността, дала закона на Мойсей. С други думи, Онзи, Който говорил с пророците, не е Никой друг, а второто Лице на Света Троица, Който по-късно се въплътил и бил съединен с човешкото естество в личността на Иисус Христос. Нещо повече, когато казваме „Господи Иисусе Христе“ с вяра, с цялата сила на сърцето си, попадаме под влиянието на Светия Дух, както казва св. ап. Павел: Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Кор. 12:3).

След като е познал съществуването на истинския личностен Бог извън и отвъд себе си, от този Бог християнинът проси „помилуй“. Старецът Паисий веднъж ми каза: „Помилуй“ съдържа всичко. Любов, опрощение, изцерение, обновление и покаяние, всички те се побират в думата „помилуй.“ Милостта на Господа носи покаянието, очищението на ума и в крайна сметка теосиса. От пътуването си разбрах, че спасението идва по милост Божия, от единствения Спасител на човечеството, а не от собствения ми разум, от горделивите ми начинания или йога техниките. Спасението и теосиса са толкова ценни, че е невъзможно човек да стори каквото и да е или да направи такива аскетични трудове, които да са равностойни на тях и в най-малка степен.

Наистина, от разговорите ми с други отци, които се упражняваха в Иисусовата молитва и от собствения си опит знам добре, че молитвата е дар от Бога. Човек нищо не може да постигне със собствени усилия,затова и Христос казва: без Мене не можете да вършите нищо (Йоан 15:5). И както свидетелства апостол Йаков: Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините (Йак. 1:17). Както Господ ни е дал съществуване, по същия начин той постепенно ни дава и познание за Себе Си и да бъдем едно с Него чрез молитвата, водейки ни към вечния живот.

Сега нека видим как йогините разглеждат мантрата. Преди всичко, има много мантри и всяка се отнася към някой от многото богове в индуския пантеон, като например Кришна, Рама, Вишну или богинята Кали. Няма единно стандартно обяснение, дадено от йогините относно мантрите, като по-скоро те са според възприемчивостта на всеки слушател. За начинаещите, които не са склонни да почитат идоли, йогините дават псевдонаучно, механично обяснение: те твърдят, че ползата, придобита от повторението на мантрата, се дължи на определени честоти, създадени от произнасянето ѝ, което създава духовни вибрации, които активират духовните центрове в човека. (При това съществуването им в човека може единствено да се приеме с вяра – ако някой доброволно избере да вярва в подобно твърдение). За онези, които са склонни да приемат физиологични тълкувания, йогините представят повторението на мантрата като самовнушение, което позволява на практикуващите я да програмират по позитивен начин вътрешния си свят. Когато се обръщат към тези, които са навлезли повече в индуизма и вече вярват в многото богове, йогините твърдят, че поклонникът получава благословение от бога, който призовава.

Основната разлика между християнската Иисусова молитва и индуската мантра обаче, е това, което се прокрадва зад името на бога, който се призовава и прониква в душата. Чрез устата на св. прор. Давид, Бог обявява: Защото всички богове на народите са идоли (Пс. 95:5), с други думи зад имената Кришна, Рама или Шива се крият демони. След като бъдат призовани чрез мантрата, се отваря вратата за дявола да започне своята театрална продукция, използвайки звуци, образи, сънища и въображението като цяло, за да придърпа практикуващия в още по-голяма заблуда.

Друга важна разлика между християнската Иисусова молитва и индуската мантра е диаметрално противоположните гледни точки на тези две вери по отношение на техниките и човешката личност. Спомням си един разговор, който имах с гуру Ниранян, след като ми бе разрешил да започна практикуването на йога техники, които се считаха за силни. Казах му: „Чудесно е да практикувам упражненията, но какво се случва с човешките страсти алчност, властолюбие, тщеславие и егоизъм? Те не ни ли притесняват?“ „Те изчезват, отговори той, като се практикуват техниките.“ „Нима изчезват просто така, от самосебе си?“, попитах. „Да, те изчезват автоматично, докато практикуваш техниките.“

Какво удивително твърдение: физически упражнения могат да заличат влеченията на човешката душа, придобити в живота чрез съзнателни избори. Но в действителност човекът, като самоопределящ се и свободен по отношение на морала субект, може да промени съзнателния аспект на своята личност и чувството си за морал единствено чрез използването на свободната си воля, за да взема съзнателни решения в реални житейски ситуации. Всякакви външни средства, които автоматично предизвикат такава промяна в съзнанието на човек без негово съгласие, всъщност заобикалят неговата свободна воля, заличават правото му на избор и разрушават свободата му, понижавайки го до безволева кукла на конци. Твърдата позиция на индуизма, че правилното извършване на определени упражнения води до автоматични резултати, снема достойнството му и го лишава от най-важното му качество: самоопределението чрез свободната воля. Тя свежда безграничния човешки дух към схема от определени механични методи и рефлекси.

Напротив, Православната вяра, признава и зачита дарената на човека свобода като божествено свойство. Този подход характеризира човека като свободно същество. Именно поради свободния избор често непредсказуемото поведение на хората не може да бъде сведено до определени механични действия в една обособена система, но действията му могат по всяко време да се обърнат в която и да е духовна посока според волята му като свободно същество. Поради това православието не държи толкова на определени упражнения и методики. Чрез свободата и нейното зачитане, православието търси човешкото сърце, насърчавайки личността да прави добро заради самото добро и посочвайки необходимата морална позиция на душата пред Бога, която личността може свободно да реши да приеме.

Истинското духовно развитие предполага задълбочаване на близостта с Бог и със собствената личност, което се постига чрез нравствения избор, който човек свободно извършва в дълбините на сърцето си. Духовният прогрес е в резултат на отношението на човека към самия себе си, към ближния и към Господ чрез правилното използване на вродената нравствена свобода. Затова и Христос казва: ако някой иска да върви след Мене, нека свободно се отрече от себе си (Мат. 16:24 и Лука 9:23) – така, без да бъде лъган или психологически заставен и без да бъде насилван, което се смята за неподходящо според духа на истинския християнски живот.

Отец Порфирий имаше папагалче, което бе научил да се моли, за да покаже абсурдността бездушното повторение на молитвите от страна на някои християни, както и нелепото и често срещано твърдение в източните религии, че някой може да напредне духовно чрез физически упражнения и дихателни техники. Папагалът се обаждаше често: „Господи помилуй.“ Старецът отвръщаше: „Гледайте, дори папагалът може да казва молитва, ала нима това означава, че се моли? Може ли молитвата да съществува без осъзнато и свободно участие на човека, който я извършва?“

Из "Гуру, младият мъж и старецът Паисий" от Дионисиос Фарасиотис