Епископ Александър (Милеант): Притчата за плевелите

от Предание БГ

Христовата Църква на земята, представлявайки по своята същност духовно царство, има, разбира се, и външна форма на своето битие, тъй като тя се състои от хора, облечени в тленна плът. За съжаление, не всички хора приемат християнската вяра по вътрешно убеждение, с желание във всичко да следват Божията воля. Някои стават християни по силата на стеклите се обстоятелства, например: следвайки общия пример, или несъзнателно, бидейки кръстени в детството от своите родители. Други хора, макар и стъпили на пътя на спасението с искреното желание да служат на Бога, с времето са намалили своето усърдие и са започнали да се поддават на своите предишни грехове и пороци. По силата на тези причини към Христовата Църква могат да принадлежат и често действително принадлежат немалък брой хора, които допускат разни порочни постъпки, явно грешат. Разбира се, техните осъдителни постъпки извикват обвинения, хвърлят сянка на цялата Христова Църква, към която тези грешници формално принадлежат.

В Своята притча за житото и плевелите, Господ говори за печалния факт, че в този временен живот, заедно с вярващите и добрите членове на Божието Царство, съжителстват и недостойните му членове, които, за разлика от синовете на Царството, Господ нарича „синове на лукавия”. Тази притча така е записана от евангелист Матей:

Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим? Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми” (Мат. 13:24-30).

В тази притча под плевели следва да се разбират, както съблазните в църковния живот, така и самите хора, които водят недостоен и не християнски начин на живот. Църковната история е пълна със събития, които никак не са могли да изхождат от Бога, както например: ересите, църковните размирици и разколи, религиозните гонения, енорийските вражди и интриги, съблазнителните постъпки на хората, понякога заемащи в Църквата видно и даже ръководно положение. Повърхностният или далечен от духовния живот човек, виждайки това, е готов да хвърли камъка на осъждането по самата Църква и даже по Христовото учение.

Господ в тази притча ни показва същинският първоизточник на всички тъмни дела – дявола. Ако у нас би се отворило духовното зрение, то ние бихме видели, че съществуват реални зли същества, наричани бесове, които съзнателно и упорито тласкат хората към всяко зло, като изкусно си играят и използват човешките слабости. Съгласно тази притча, и самите оръдия на тази зла невидима сила – хората – не са невинни: „когато човеците спяха, дойде врагът и посея плевелите”, т. е. благодарение на лекомислието на хората, дяволът има възможност да влияе върху тях.

Защо Господ не унищожава хората, извършващи зло? Защото, както е казано в притчата, „изскубвайки плевелите, да не изскубне житото”, т. е., наказвайки грешниците, да не навреди едновременно на синовете на Царството, добрите членове на Църквата. В този живот отношенията между хората са толкова тясно преплетени, както корените на растенията, заедно растящи на нивата. Хората са свързани един с друг с множество семейни и социални връзки и зависят един от друг. Така, например, недостойният баща, пияница и развратник, може грижовно да отглежда своите благочестиви деца; благополучието на честните работници може да се намира в ръцете на користолюбив и груб собственик; невярващият управител може да се окаже мъдър и полезен за гражданите законодател. Ако Господ би наказвал безразборно всички грешници, то на земята би се нарушил целият ред на живота и неизбежно биха пострадали и добрите, но понякога слабо приспособени към живота хора. Освен това, нерядко се случва така, че много грешен член на Църквата изведнъж след някое житейско сътресение или събитие се поправя и, по този начин, от „плевели” става „жито”. Такива случаи на коренна промяна на начина на живот историята познава твърде много, например: старозаветният цар Манасия, апостол Павел, равноапостолният княз Владимир и мнозина други. Трябва да помним, че в този живот никой не е обречен да погине, на всеки се предоставя възможността да се покае и спаси своята душа. Чак когато изтича на човека неговият житейски срок, настъпва за него денят на „жътвата” и се прави равносметка на неговото минало.

Притчата за плевелите ни учи да бодърстваме, тоест, внимателно да се отнасяме към своето духовно състояние, не разчитайки на своята праведност, за да не се възползва дяволът от нашето безгрижие и да не посее у нас греховни желания. Едновременно с това, притчата за плевелите ни учи да се отнасяме с разбиране към църковния живот, знаейки, че в този временен живот са неизбежни и отрицателните явления. Расло ли е някъде жито, напълно чисто от плевели? Но както плевелите нищо общо нямат с житото, така и на духовното Божие Царство е напълно чуждо онова зло, което може да се случи в църковния двор. Не всички, които се водят в списъка на енориашите и носят името християнин, в действителност принадлежат към Христовата Църква.