За църковното Предание и преданията на сектите - ч.1

от Предание БГ

Често можем да чуем как псевдо-библейски сектанти заявяват, че „ние живеем по Писанието, ние сме библейски християни, а вие, наричащите себе си православни, постоянно се обръщате към някакво си Предание, а ето че още Иисус изобличавал преданията на старците, имащи по това време образа на фарисеите. Става така, че вие, осланящите се на Преданието, сами себе си наричате фарисеи“. Този модел, който противопоставя Писанието на Преданието, се усеща почти навсякъде, когато става въпрос за грамотно организирана противосектанска полемика. Поради това нека се опитаме да изясним какво представлява Преданието.

Двете принципни грешки на сектантите

Преди всичко, необходимо е да подчертаем онтологичния статут на Преданието. Самото заявяване, че „Иисус Христос ни е оставил Писанието и ние живеем по него“, вече не е истина, тъй като как някой, който вече го няма, може да остави нещо. Л.Н. Толстой ни еоставил своите събрани съчинения, той е починал отдавна, но ние можем да прочетем книгите му и по тях съдим за неговите мисли.

Спасителят никога не е казвал, че ще остави своята Църква. Той казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света". Той винаги пребивава в Своята Църква, според Своето Слово. Особено важно е да обърнем внимание на събеседника си на тези думи.

За всички евангелисти е типична идеята, че отначало Църквата я е имало, после е изчезнала, а в по-ново време се е възродила. Но нима Спасителят е рекъл: "Ще Бъда с вас за кратко в началото, а след това ще ви оставя, а през ХVІ век пак ще дойда с Лутер“? Или пък през ХІХ в. с Чарлз Ръсел, основателят на сектата „Свидетелите на Йехова“? Или с Джоузеф Смит, основателят на сектата на мормоните? Той е казал: „Винаги“, и ако Му вярваме и Неговото слово е непроменимо – следователно никакъв период на изчезване на Църквата не може да съществува. Христос основава Своята Църква завинаги и Той пребивава в нея.

Ранната Църква съществувала без писмено Евангелие

Втори важен момент: Самият Спасител не е написал нищо. Той не ни е оставил Евангелие като писмен документ. Той основава Църквата, и ранната Църква е съществувала без Новия завет в писмен вид. Но нима тази Църква е била увредена от това в сравнения с по-късната Църква? Нима в нея нещо не достигало? Очевидно това не е така. Цялата постпротестнатска митология се гради на идеята за това, че в ранната Църква пребивавал евангелския дух, който с течение на времето я напуснал. Ето така тази ранна Църква, да повторим, съществувала без писмено Евангелие.

Кое е било главното в Църквата, в която не е имало Евангелие

И така, ранната Църква не била по някакъв начин ощетена, но съществувала без писмено Евангелие. Написаното Евангелие не е главното. А кое е тогава? Какво е имало в Църквата, в която все още липсвало написаното Евангелие? Тя живеела според Преданието, което на гръцки е paradosis, а на латински – traditia.

Преданието е онова което се предава от уста на уста, онова, което Спасителят предал на Своите ученици, те на свои ред го предали на първите епископи и така нататък. Този е и алгоритъма на разрастване на Църквата: апостолите пътували по света и проповядвали и там, където намирали отклик сред хората на своята проповед, те създавали общност, начело на която бил епископ и на него те предали Преданието. След това те си тръгвали, основавали нова община, а епископите чрез приемство на епископата от апостолите го предели на следващото поколение и така до ден днешен.

Много важно е да обърнем внимание на това, че не самите епископи ръкополагат своите приемници. Защото, ако правеха те това, то всяко изменение на учението на Църквата не би било поправено. Няма човек, който да не греши, и ако епископът въведе някаква новост в Преданието, което му е било връчено( а ние знаем от историята, че това се е случвало), то, ако той сам ръкополагаше своя приемник, то по този начин би затвърдил своето нововъведение – и така общината би се отдалечавала все повече от първоначалното Предание. Не, единствено след смъртта на епископа другите епископи от съседните области ръкополагат неговия приемник, проверяват неговата вяра и я сравняват с първоначалното Предание. По такъв начин външният фактор за отклонение от Преданието бива отсечен в своя зародиш. А отсечените клонки били много.

Интересното е, че в самата история на Църквата на Преданието винаги се е гледало като на синоним на Църквата. Има ли Църква – има и Предание. Църквата без Предание не може. Така, свети Киприян Картагенски говори следното за разколниците, които се появили след гоненията на римския император Деций Траян: „те произлизат от самите себе си“. Забележете, че при тях е имало каноническо ръкополагане, съвсем същото, каквото било у св. Киприян. Но те отстъпили от Църквата и при тях вече не съществувало апостолското приемство, поради което те не се явяват носители на Преданието. И така, Преданието живее в Църквата.

Преданието и Евхаристията

В какво се проявява Преданието? Главното – това е Евхаристията. Ако разгледаме първата историческа книга на Църквата – книгата Деяния на светите апостоли, ще забележим, че в нея постоянно се споменава за Евхаристията, epi to auto на гръцки. Този термин в раннохристиянската писменост има точно определен смисъл: Евхаристийно събрание – буквално тези думи означават „точно същото“, тоест събранието на Тайната вечеря (в Синодалния превод този термин е преведен като „те всички единодушно прекарваха в молитва“.) В същия смисъл той се употребява и от св. Игнатий Антиохийски и други свети отци.

Всеки път, когато Църквата се събирала за Евхаристия, Спасителят невидимо възглавявал Евхаристийната трапеза и Църквата знае за това по опитен път.

Евангелист Лука, авторът на Деяния на светите апостоли, в края на своето Евангелие помества отрязък, който се чете неделя сутрин. В него се говори за двама ученици, единият от които се наричал Клеопа, а вторият вероятно бил самият Лука. Те отивали в Емаус и по пътя срещнали Спасителя, Когото не разпознали. Това се случило след възкресението на Христос от мъртвите, новините за което току що се разнесли, а те не знаели дали да им вярват, поради което били смутени. И даже когато Присъединилият се към тях им казал, че Месията – Христос – трябвало да пострада и да възкръсне, те въпреки това не Го познали. След това се случва интересна и много живописна сцена, написано по естествен начин – в нея се узнава за гостоприемството на източните народи. Стигайки до Емаус, учениците на Христос помолили своят Спътник: "остани с нас, понеже е привечер , и денят се превали.“   Той остава с тях, преломява хляба и веднага апостолите познават Спасителя. Те го познават на Евхаристията. Това показва, че да, разбира се, да имаме църковни познания е много важно, интелектуалното познание също е важно, но въпреки това най-голямо значение има тайнственото познание. Апостолите познават Христос не чрез учението му, а в Тайнството.

Такъв бил мирогледа и реалността на ранната Църква. Написаното Евангелие тогава не ѝ е било нужно, Църквата познала Христа по опитен път. Евангелието се появява по-късно.

Александр Дворкин

(следва)