Под водачеството на св. Николай Чудотворец

от Предание БГ

От разказите на З.В. Жданова:

„1942 година… В Москва имаше глад. Тежко беше и на нас с майка ни. Началникът ми предложи да замина заедно с домакина в командировка в Рязан, за да обменя някои неща за продукти. Аз отказвах: „Не умея, няма да успея, страхувам се.“ Майка ми Матрона ми каза: "Замини, замини, не се бой, всичко ще свършиш и на Божии криле ще прелетиш обратно вкъщи! Аз ще се моля за теб“.

Отидохме в Ряжск, там е село до село. Отдалечихме се от Ряжск на 25 километра. Обменихме донесеното. Натоварихме в шейните по пет пуда (мярка за тежест, 1 пуд = 16 кг), а от пътя бяхме далече. Решихме да тръгнем към него напряко, а наоколо имаше хълмове и дървета. Времето беше мартенско. Станахме рано сутринта и тръгнахме по заледения сняг. Минахме три километра. Слънцето започна да напича, снегът беше като захар, започнахме да пропадаме. Теглим, теглим… Шейните се изкачиха на възвишение, а долу имаше дере и ние паднахме, задъхващи се, изгубили сили. За да дойдем на себе си, започнахме да гълтаме сняг. Отчаяна, изведнъж започнах да викам: „Николае Угодниче, помогни ми, загивам!“ Не мина и секунда и домакинът повдигна глава и каза: „Вижте, вижте, черна точка се приближава към нас“. Не успях да отговоря и виждам, че през преспите върви кон с шейна и се насочва към нас. Човекът, с почтен вид, в черен армяк до земята, с черна скуфейка на главата, ни каза: "А аз реших да свърна от пътя по някаква причина, вижда се, че заради вас“. Натовари ни, а ние не можехме да се опомним. Попита ни: „Накъде отивате?“ А аз отговарям: „До Ряжск“, а той ми каза: „Нали трябва да стигнете до Рязан, защото пътувате до Москва?“. Бях като вцепенена и даже не се учудих. „Ще ви закарам до Рязан“. Пътувахме, пътувахме… Започна да се стъмнява. Той каза: „Ще спрем да пренощуваме.“ Посред полето изведнъж видяхме изникнала самотна къща от дървени греди. Старецът, който ни возеше, ни каза да идем в къщата. Влязохме, къщата беше празна, необитаема – вдясно в ъгъла имаше икони, под тях маса и етажерка на стената, и повече нищо… До масата стоеше старецът с изнурено бледо лице, в тъмни дрехи, с дълги коси. Не ни каза нито дума. Видяхме печката и се спуснахме към нея. Беше добре затоплена. Облегнахме се на нея и от преживяното само като седнахме на пода и сме заспали. Рано сутринта тръгнахме на път. Водачът на впряга, без да ни пита, ни закара до влака и взе моята шейна: „Бързо, бързо, влакът за Москва заминава“. Приближихме се и чуваме първия сигнал за тръгване. Да се седне беше невъзможно, вагоните с печки бяха препълнени. На входа мъже стояха като стена и не пускаха. Като направи знак с ръка, той каза: "Отместете се, направете им място да седнат“. И те безпрекословно се отместиха. Някой вдигна шейните ни и ние се оказахме във влака. Аз бях така запъхтяна, че даже „благодаря“ не казах, а и нищо не чувствах. Пристигам вкъщи, а майка ми казва: "Е, какво, на чии криле долетя?“

И ето че минаха тридесет години, преди да разбера на чии криле. Колко дълготърпелив и милостив е Господ! Идвам в храма „Покров на Пресвета Богородица“, запалвам свещичка на св. Николай Угодник… Господи, та това е бил той, великият чудотворец, същия образ виждам под митрата. Оттогава душата ми е преизпълнена с благодарност и топла, безгранична любов към светителя Николай, нашият бърз помощник. И едва сега с удивление си задавам въпроси: как е могла шейната толкова бързо да стигне до нас без път, как е могъл конят да върви по дълбоките оврази с рохкав сняг? Защо помощта се яви веднага след моя вопъл към Николай Чудотворец? Каква е била тази самотна къща сред безкрайните полета? Как коларят е разбрал откъде сме и ни доведе преди самото отпътуване на влака? И кой е бил този старец под иконите в селската къща, и имало ли я е въобще тази къща? Колко ми е жал за маловерните хора, които се съмняват, че такива чудеса могат да се случат и в наше време.“