Как св. Ксения помогна на една мюсюлманка да стане иконописец

от Предание БГ

Всичко сякаш се подрежда както трябва в живота на Алла Мешчерова: посещава заниманията в Художествена академия "Репин" в Санкт Петербург, а след това изучава иконография в „Училище по църковно изкуство“ в Твер – стига да не бе едно единствено нещо: Алфиа(както са я нарекли нейните родители) израства в мюсюлманско семейство, което спазва традициите на своите предци. Въпреки всичко, душата ѝ намира своя дом в Православието.

-Малцина мюсюлмани, особено жени, се решават да сменят своята религия против волята на семействата им. Какво се случи, за да настъпи такава внезапна промяна във вашата семейна история?

- Родена съм в мюсюлманско семейство. И двете ми баби бяха вярващи и извършваха намаз(петкратната задължителни молитва в исляма – бел. прев.) Майката на баща ми бе особено набожна – тя се молеше по няколко пъти на ден, както е по мюсюлманската традиция и ме научи на мюсюлмански молитви. За съжаление молитвите не достигаха сърцето ми, тъй като ги повтарях на арабски, който не разбирах. Баба не знаеше превода. Спомням си, че търсех вярата с ума си, поради което тогава не успях да изградя здрава връзка с Бог.

- Кога всичко започна да си идва на мястото?

- След като завърших училище продължих усилията си да търся смисъл в живота, като започнах с прочитането на целия Коран. Но не открих отговорите на своите въпроси в тази книга и започнах да чета различни философи: марксисти, идеалисти, а след това Соловьов, Бердяев и Розанов. Именно последният ме насочи към Христос. Но пътят ми към Него бе доста трънлив: в края на 80-те, сред целия фон на растящ интерес към всичко паранормално, определени „способности“ се отключиха в мен и за няколко години бях затънала в блатото на езотериката, като в мен се развиха различни фобии. В главата ми по онова време бе, както казва отец Андрей Кураев, любимото ястие на руската интелигенция – миш-маш от будизъм, езотерика и теософия. Всичко това бе подправено с ислямски сос и поръсено с мъглява идея за християнство. Тогава започнах да чета Евангелието, като го слагах под възглавницата си нощем, защото само тогава можех да спя спокойно; без него бях съсипвана от кошмари. През 1987 баба се разболя от рак и до есента бе на легло, като основното ѝ притеснение бе, че най-вероятно ще умре през зимата и ще я погребат в студена земя. Тогава имах съвсем непланиран разговор с моя учител, докато рисувах на брега на река Смоленка и му казах, че баба ми е на прага на смъртта вече втора седмица и докторите казват, че няма да живее. Той ми предложи да ме заведе при блажената Ксения (Петербургска), чийто параклис не бе далеч от смоленското гробище, защото св. Ксения помага всекиму. Когато пристигнахме, той ми показа откъде да си купя свещ и къде да я поставя. Часът бе около четири. Помолих се от сърце на св. Ксения да помогне на баба и да облекчи страданията ѝ. По някаква странна причина имах голяма вяра в православна светица, която дори не познавах и когато се прибрах вечерта дори не се изненадах, когато видях баба да се разхожда из апартамента и че е започнала да се чувства по-добре точно в четири часа.

- И след това станахте православна без всякакви колебания?

- Въобще не бе толкова просто. По онова време бях прочела Евангелието и ходех редовно на църква, но не намирах решимост да се кръстя. Все пак, да смениш вярата си е сериозна крачка. Разбирах, че това ще е удар за родителите ми и се притеснявах за тяхното здраве. Молех Господа да ми даде ясно разбираем знак, за да разбера дали бе Неговата воля да се кръстя. И така един ден отидох в църквата в Смоленка. Имаше два часа до началото на службата и нямаше много хора, така че отидох при иконата на св. Ксения Петербургска, облягайки се на колоната. Внезапно пространството около мен се измени – всичко изчезна. Нямаше под, нямаше таван, въобще нищичко; обаче не бях в празнота, а в гъста синкава тъмнина, почти в чернота. Това бе тъмнината, която се вижда на Новгородската икона „Слизане в ада“. Дълго време не проумявах защо пространството наоколо е толкова тъмно и едва няколко години по-късно прочетох в съчиненията на св. Дионисий Ареопагит, че хората виждат божествената нетварна светлина като тъмнина. Бе неописуемо красиво, абсолютно непознаваемо и усещанията ми бяха подобно на тези, който вероятно изпитва малкото дете в прегръдката на майка си – на защита и любов. След това от някъде към мен се появи ръка, държаща кръстче на верижка. Протегнах длан и кръстчето бе поставено в нея и незабавно се върнах в реалността. На следващия ден отидох да се кръстя без всякакви съмнения.

- Заниманията ви с иконопис като естествена последица от професията ли ви се появиха?

- Такава бе волята Божия и това има своята предистория. Някъде през 1994 бях изпаднала в цялостна личностна криза: на първо време бе творческа – не можех да рисувам картини; после човекът, когото обичах, ме напусна най-внезапно и трето, почти не можех да дишам поради заболяване от астма. Но главното е, че осъзнавах, че тази поредица от несполуки бе резултат от моя предишен, изпълнен с бури живот. Но Господ никога не ни оставя. Разбирайки, че не мога да се справя сама без Божията църква, на 6-ти февруари, когато се чества паметта на св. Ксения, буквално пропълзях в параклиса ѝ, останах на службата с големи усилия и след това се почувствах значително по-добре. Най-сетне когато спрях да се чувствам като полумъртъв инвалид и започнах да дишам малко или много нормално, изникна въпрос: как следва да живея оттук насетне? Трябва ли да променя професията си на двадесет и девет? Но рисуването не бе просто професия за мен – единадесет години бях работила като обсебена по шестнадесет часа на ден, за да стана художник. Ако трябваше да променя професията си, това означаваше, че всичките ми трудове и лишения са били напразно и че целия ми живот дотук бе лишен от всякакъв смисъл. Бях чула преди време за Дивеево и св. Серафим Саровски и реших да отида при него, за да потърся отговор на вътрешните си търсения, макар че не знаех дали това бе манастир или място за поклонение. Отидох с приятел. Пристигнахме в Нижни Новгород без усложнения, но тогава… Вместо тричасово приятно пътуване с комфортен автобус стояхме тринадесет часа в огромно пътно задръстване, дължащо се на яростна снежна виелица. Щом това мъчение на пътя свърши, започнаха мъките от снегонавяванията: за пръв път (и надявам се, последен) в живота си попадах в преспи до шия.

Спомням си първите няколко дни в манастира подобно на кошмар. Бе много трудно. Но там сякаш се родих отново. Жената, в която отседнахме и с която завързахме приятелство през двете седмици на престоя ни в Дивеево, един ден ме запита: „Добре, ти си художник. Вероятно можеш да нарисуваш блажената Ксения?“ Тази молба се оказа наистина от провидението. Отец Владимир Шишкин дойде лично при мен в църквата, когато видя моето объркване. Обясних му положението си и той каза, че не би ми дал благословение да рисувам икони „просто ей-така“, че това е нещо, което следва да се изучи и така ми даде благословия да отида в иконографската група на Андрей Запрудни в Твер. Той ми каза това и отмина, забързан по някаква работа. Докато се отдалечаваше го запитах: „Батюшка, ами родителите ми? Все пак, те са мюсюлмани, няма да разберат и няма да ме пуснат в непознат град…“ Той просто махна с ръка, докато вървеше и рече: „Господ ще се погрижи за това.“ Отец Владимир се оказа прав: Господ се погрижи родителите ми спокойно да приемат новината, че отивам да уча в Твер. Наистина, не им казах точно, че това е училище по църковни изкуства. Поела по пътя на Православието и новата професия, винаги усещах Божията помощ и промисъл за мен.

- Мислила ли сте за иконография преди това? Като художник вероятно винаги сте се възхищавала на творбите на Теофан Грек и Андрей Рубльов?

- Дори преди да бъда кръстена, вероятно през 1991, бях на изложба, организирана от Руския музей: Кандински, Малевич, Гончарьов, Шагал, Филонов… Но не тези картини ме изумиха – макар че по онова време обичах всичко това – а по-скоро руските икони от колекцията на Никодим Кондаков, известен изкуствовед. Това бе празник, неизказано чувство на рай и чудеса и дълго ги обикалях, забравила за всичко друго. Десет пъти се връщах на изложбата само заради тези икони. Бях поразена от майсторството, с което тези икони бяха нарисувани. В тях съзрях рая. И това бе нещо ново за мен, защото през съветската ера бе прието на руските икони да се гледа снизходително. Наистина, италианският ренесанс е значим – а иконата, разбира се, хубавка е, но… В последвалите години тази възхита към иконите остана в мен и бе нещо като ключ, което един ден щеше да отвори вратата към света на Православието. Това вероятно предопредели сегашния ми празничен начин на рисуване.

- Когато започнахте да рисувате светците, възникваха ли изкушения, или всичко протече гладко и благословено?

- Първата икона, която нарисувах, бе на св. Георги. Работната група тогава рисуваше два иконостаса за една белоруска църква и един олтар, посветен на св. Георги. След това нарисувах св. Троица за иконостас в Дивеево. Като цяло основните изкушения бях свързвани с изписването на иконите. Не си спомням някакви чудеса – но изкушения – колкото искаш. Особено когато рисуваш образ, който трябва да бъде поставен в олтара. Първата си икона за олтара нарисувах в началото на века за църквата на св. Сергий Радонежки в Сертолов, Всеволожски район в провинция Ленинград. Едва бях започнала работа, когато си счупих ребро. Не помислих да взема болкоуспокояващи, а и лекарите не ми казаха нищо. Дъската бе огромна и тежка, и трябваше да я повдигам, завъртам, да я снемам от поставката, да я нося на масата и след това я връщах. Свещеникът на храма искаше тази икона да бъде нарисувана възможно най-бързо и не съобрази, че трябва да почивам известно време след счупването. Поради постоянната физическа болка непрестанно бях в ужасяващо състояние и вероятно заради това иконата се оказа сполучлива и подтикваща към молитва. Всички смятаха така. Първите две икони за първия ми иконостас бяха изключително трудни – нещо все се случваше, а след това стана малко по-лесно, макар че работата никога не потръгна гладко. Една от тези икони по-късно започна да мироточи. Иконата е прозорец към небесата. Понякога забравяме, че любовта на Христа е зад тези слова. Ние изобразяваме свят на съвършена, хармонична Любов, която не може да бъде тъжна, носеща скръб или мрачна – всичко това е от човека. Православието е в радостта от общението с Бога. Затова и славим Господа, защото Той ни даде добрата вест на Любовта. Това е отразено в иконите.

(на снимката: икона на св. Троица от А. Мешчерова)

pravoslavie.ru