За истинската и мнимата любов

от Душанбински и Таджикистански епископ Питирим

„Обичай – и прави каквото искаш“ – в това кратко изречение на блажения Августин се съдържа формулата на истинската любов – любов не от този свят, безгрешна, свята. Ако можехме едновременно да чуем гласа на целия свят, то в този разноезичен поток от думи навярно повече от всичко ще се чува думата „любов“. За нея мечтаят и от нея се разочароват. За нея жадуват и от нея се боят. Нея я търсят и я отхвърлят. Нея я купуват и продават, възпяват и проклинат. Над нея се смеят и по нея плачат. За нея отдават живота си и продават душата си. От нея безумстват и блаженстват. От нея се пресищат и не могат да ѝ се наситят. С нея си играят и тя си отмъщава. Подиграват ѝ се, но тя примамва. Покланят ѝ се и в нея не вярват. Изменят ѝ и тя предава. Търпят я и тя прощава. Тя гори и вледенява, убива и възкресява, погубва и спасява. В нея се предвкусва рая и се предусещат адските мъки. Но за нея ли говори блаженият Августин, на тази ли любов служи свети апостол и евангелист Йоан Богослов, нея ли възпява първовърховният апостол Павел?

Древният историк Йосиф Флавий ни разказва в своята книга „Миналото на иудеите“ историята на една любов. Омъжена жена и женен мъж се влюбили един в друг. Страстта им се оказала толкова силна, че нито строгият иудейски закон, нито чувството на дълг, нито порицанието на народа – нищо не могло да я прекрати. Всичко било пожертвано заради тази любов, пламъкът на която се разгарял още по-силно от мисълта, че тя е забранена. И може би никой нямаше да узнае за нея, ако влюбените не били от царски род. И макар че те управлявали една част от неголямата иудейска държава, с явното нарушаване на Закона те съблазнявали не само своите поданици, но и всички правоверни иудеи. Тази забранена любов била открито изобличена от живеещия по тези места велик подвижник, свикнал от младостта си към суровия живот в пустинята, не знаещ не само какво е брачно ложе, но и обичайната човешка храна, праведен мъж, напълно отдал себе си в служба на Бога.

И ето царица, бореща се за своето откраднато щастие, искала от мъжа си главата на праведника. Колко ненавистен ѝ бил този човек, когото всички наричали светец, колко далеч бил той от всичко земно, самият вид на неговото измъчено, изтощено тяло и груби одежди предизвиквали в нея отвращение. Какво знае той за мъките на любовта, за неукротимия пламък, който предизвиквал любовта в нейното ранено сърце? Той бил непоколебим в своята правда, но и тя била непреклонна в своята любов. Да, тя ще се бори за своето  мнимо, призрачно щастие до края, до смъртта – своята или неговата. Наричали го гласът на Бога – но щом е така, нека да замлъкне, ако Бог не ѝ дава право на „любов“.

Накрая на нея и се удало да лиши от живот праведника, получила отсечената му глава, която – о велико и страшно чудо! – продължавала да я изобличава. Но тя не се страхувала нито от този ненавистен ѝ глас, нито от Бога, сътворил това чудо, нито от наказанието, което я грозяло за престъплението. Тя, великата жрица на любовта, ѝ принесла всичко в жертва: и страхът, и укорите на съвестта, и царското достойнство, и богатството, защото скоро тя и послушният ѝ мъж били лишени от всичко – и от властта, и от богатствата си. Това станало поради прекаленото ѝ властолюбие и завист. Римският император, на когото се подчинявало нейното малко царство, поставил в него за пълновластен цар не нейния мъж, а техен беден роднина, когото те неведнъж спасявали от кредиторите. Трудно понесъл той подобно унижение, чиято мечта за власт била толкова силна, както за любовта. Принудила своя мъж да встъпи в политическа борба, царицата не си направила сметките правилно, те изгубили и били опозорени. Въпреки това, на предложението на императора да ѝ се върнат парите и общественото положение, ако се откаже от връзката със своя незаконен съпруг, тя гордо отговорила: „Господарю! Ти великодушно и милостиво ми предложи изход, но не мога да се възползвам от милостивото ти предложение да предам мъжа си: поделих с него всичко, когато той бе щастлив и сега не считам за правилно да го изоставя при промяната на съдбата му.“

Колко много романтични и възторжени натури биха се възхитили на отговора на царицата и колко поети биха възпели преданата и самоотвержена „любов“, ако главните действащи лица в тази история бяха просто герои от историческите хроники, а не персонажи от евангелското повествование! Колко безпощадна и мъчителна за тях се оказала светлината на Христова истина, в която тяхното крадено щастие се показало в действителния си вид – обагрено с кръвта на пророка, най-големият измежду родените от жени (Мат.11:11), светият Предтеча и Господен Кръстител Йоан. В пустинята на окаменелите си сърца те не чули гласа на Бога, хвърлили себе си във водовъртежа на животинските си страсти.

Но това, което никога не е липсвало и няма да липсва, са жреците и жриците на най-древния култ – култа към земната любов. Колко разбити семейства са положени на нейния олтар! Как дръзко във всички времена безстрашните иродиади отвеждат от семействата послушните иродовци и подобно на заклинание повтарят открадната дума: любов! А това най-високо и свято чувство в душата, смърдящите пороци превръщат в своя противоположност: от тихо, светло и ясно се превръща в бурно, помрачаващо ума и вълнуващо кръвта. И разумното създание – човекът – жадува за безумие и ненавижда покоя. Неудържимата стихия на страстта ги примамва с уж безпределната си свобода. И им се струва, че именно в тази свобода е и щастието. Полетът наричат падение.

Но тази любов е сляпа и необуздана. А истинската любов всякога е послушна на волята на Твореца и подчинявайки Му се, намира свободата; бидейки ограничена от Божествената Любов, в нея тя става безгранична. Тя, възпятата от св. ап. Павел, е дълготърпелива, пълна с благост….не завижда…не се превъзнася,  не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. (1 Кор. 13: 4–7). В нея и от нея има само радост и светлина, мир и покой, неизречена сладост и вечно блаженство. Тази любов е облечена в истина и правда, затова на всеки, който я търси, тя казва: „Обичай – и прави каквото искаш.“

източник: pravoslavie.ru