Протоиерей Вячеслав Тулупов: Жаждата, която спасява

от Предание БГ

Старецът архимандрит Филотей Зервакос (†1980), почитан в Гърция за своя праведен живот, преди кончината си бил три месеца тежко болен. През това време за него минутите на Божественото Причастие били особено благословени. Без да обръща внимание на телесното си изтощение, старецът се готвел за Причастие с часове. Когато свещеникът се появявал на вратата на килията със Светите Дарове, отец Филотей повдигал слабите си ръце и от цялата си душа възкликвал:

- Ела, Боже мой, ела!

Старецът приемал Светите Тайни с такова горещо желание, благоговение и покаяние, сякаш това било в неговия живот първото и последно Причастие. След приобщаването той казвал:

- Благодаря ти, Боже мой, благодаря Ти!

Всеки път старецът Филотей се причастявал с неизменно желание и с жар в сърцето. След приемането на Светите Дарове неговата външност се променяла. Небесна светлина изпълвала стареца и лицето му така светело, че околните не могли да го гледат. Като вдигал ръце, праведникът изричал:

- Прибери ме, Боже мой, прибери ме!

Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос се явяват за нас благодатна храна, която оживотворява нашата душа. Вижте децата, казвал свети Иоан Златоуст, с каква охота се стремят към майчините гърди, с каква ревност устните им всмукват гърдите? С такава ревност да пристъпваме и ние към тази Трапеза, към тези духовни гърди, дори и с още по-голямо желание. Да се вкопчим като деца за майчината риза, за благодатта на Духа. И нека у нас бъде една скръб - ако не се причастим с тази Храна” .

Забележителни са тези думи на великия светец. Ако имаше всеки един от нас такава праведна скръб в сърцето си! Понякога обаче след Причастие някои християни са обхванати съвсем не от праведна скръб.

Случва се те да недоумяват: постихме, молихме се, изповядахме се, изпълнихме всичко необходимо в подготовката за Свето Причастие, но вместо очакваното освещаване на душата, изпитваме скръб и даже помрачение на ума и сърцето. Защо хората изпадат в такова изкушение? Защото по време на подготовка за Причастие забравят за едно от най-важните условия: в тайнството Евхаристия цялото ни същество трябва да се стреми към съединяване с Христа. Основата на този стремеж е любовта към Христа. Трябва да я възпламеняваме винаги в сърцата си, особено преди приемането на Светите Тайни.

Именно липсата на пламенна любов към Господа и жажда за съединяване с Него внасят в душата на човека след Причастие неосъзната печал. Трябва да пристъпваме към чашата не заради някакъв велик празник или началото на поста, не заради формално изпълнение на църковните правила, а преди всичко за съединяването с Христа и утоляването на духовната нужда да пием от Източника на Живота. Ако нямаме такава жажда, то нужно ли е да се причастяваме?

Характерно за хората е постепенно да свикват с всичко. Това се отнася дори за Причастието с Тялото и Кръвта Христови. Освен това човек, като се причастява, не осъзнава, че се е сподобил да приеме велика светиня. За някои причастяването със Светите Тайни става обичай и традиция. Други отиват още по-далече в своето охладняване към духовното. За тях Евхаристията става обременяващо задължение и досадно църковно правило. Страшно и пагубно заблуждение!

Случва се понякога някои големи грешници да изпитат такава силна жажда за приобщаване с Тялото и Кръвта Господни, каквато не може да се види дори при най-благочестивите енориаши при нашите храмове.

Известният православен писател С. И. Фудел разказвал как веднъж иерей Владимир Криволудски го поканили да причасти един умиращ, който преди много години бил хвърлил расото. Когато отец Владимир оставил на столчето до кревата дарохранителницата, умиращият изведнъж повдигнал глава и с цялото си тяло се протегнал към светите дарове и вдъхвайки аромата на светинята, казал: “Боже, Боже от какво се лиших!”.

Колкото и да помръква и да загрубява човешката душа от безверие, грехове и страсти, в нея винаги остава непресъхваща жажда за общение с Бога. Някои хора, неповярвали в истинския Бог, търсят успокоение в служене на лъжливи богове, но с това служене те никога няма да утолят своята духовна жажда. Това се случва, пише блажени Августин, защото Бог ни е създал за Себе Си, и нашето сърце няма да се успокои, докато не Го намери. Извън Бога има само духовен мрак, духовна пустота и интелектуална безсмислица.

Само в Бога и в съединяването с Него ние намираме причината, смисъла, целта и радостта на нашето съществуване. И кое може да ни свърже с Бога повече от Светото Причастие?

През всички времена истинските християни се причастявали със Светите Тайни не за да изпълнят формално евангелската заповед за необходимостта от Причастие. С цялото си същество те се нуждаели от приобщаване с Тялото и Кръвта Господни. Свети Игнатий Богоносец, който бил осъден на смърт за вярата си, докато очаквал да го хвърлят на зверовете, писал не молба за помилване от императора езичник, а духовно послание към събратята. В едно от тях той възкликнал: “Желая Божия Хляб, Небесния Хляб, Хляба на Живота, който е Плът на Иисуса Христа!”.

Всеки от нас, верните християни, трябва да се стреми към това неговата душа постоянно да жадува Тялото и Кръвта Господни. Това чувство е едно от най-ценните в християнина. Трябва да помним, че Господ гледа не на външните дела, а на нашето сърце.