Едно е да се каеш, друго - да се окайваш

от Лимасолски митрополит Атанасий

Много пъти, когато човек води духовна борба срещу страстите, той пада в някакъв грях и се потапя в голямо отчаяние и безнадеждност. Човек може да си мисли, че това е добро, защото скърби за греха, но св. Никодим Светогорец казва, че то изобщо не е добро, защото дори човекът, който пада в греха, трябва да се уповава на Божията сила, а не на себе си. Какво можеш да очакваш от себе си? От едно страстно, немощно, окаяно, изложено на страстите аз, какво друго бих могъл да очаквам, освен да падна във всеки грях и страст? Това смирено съзнание, от една страна, ни предпазва от отчаянието и загубата на надеждата, а от друга, ни помага да не съдим нашите братя, защото често съдим другите хора много лесно и казваме: „Ама, това са неприемливи неща! Как го направи? Защо го направи? Какъв е тоя звяр, това чудовище?“ Хиляди такива неща. Като отворим уста, за съжаление, казваме какво ли не.

Но човекът, който има опит в духовната борба и знае, че не е по-добър от останалите, той не съди другите, а казва: „Виж, един мой брат падна, но аз падам всеки ден! Може да не падам в същия грях, но падам в друг“. Този, Който е казал не прелюбодействай, е казал и не кради, не осъждай и много други неща. Когато престъпваш една Божия заповед, престъпваш цялото Божие слово и заповеди. Затова никога не съди – най-малкото строго – другите хора. Сещам се, че веднъж се оказах на едно място с други хора. Един човек беше извършил нещо нередно. Той имаше високо звание, не църковно, а светско, обществено звание. Не беше политик, но заемеше важно място в обществото. Хората започнаха да го съдят и казваха: „Това е недопустимо, неприемливо! Това са неприемливи неща!“ Аз казах: „Добре, със сигурност това не е приемливо, но и той е човек, странно ли е за един човек да падне?“ – „Значи оправдавате греха?“ – ме попитаха. Не оправдавам греха, но от друга страна не оправдавам тази склонност да съдиш строго другия, без да вземеш предвид, че и този, който е паднал, не е нищо друго, освен един нещастен и окаян човек, какъвто си и ти, какъвто съм и аз, които всекидневно падаме в един или друг грях. И както казваше един съвременен старец – ако Бог не ни опази и Божията благодат малко ни напусне, не само ще правим същите неща, а и много по-лоши и сме в състояние да извършим най-лошия грях стотици пъти в секундата. Ако Бог чрез Своята грижа, любов и мъдрост ни е опазил, това трябва да ни прави безкрайно благодарни към Божията любов и да не мислим, че ние самите сме се спасили и опазили, сякаш сме нещо особено. Когато падаш в греха и те обхваща отчаяние, безнадеждност и обезсърчение и понякога дори спориш с Бога, това не е хубаво. Знаете ли, това донякъде е естествено: когато години наред настоятелно се бориш и подвизаваш срещу някоя страст, а Бог сякаш не ти съдейства да се освободиш от нея и се терзаеш, изморяваш се, унижаваш се и се принуждаваш да изповядваш едно и също нещо, може да е малко човешко да кажеш: „Добре, какво става, толкова години се моля, толкова молитви, толкова светци призовах, толкова пъти се изповядах, толкова неща направих, къде е Божията помощ и присъствие?“

Ние не разбираме, че за да може Бог да построи Своето здание в човека, първо трябва да очисти много добре терена, т.е. мястото, където ще строи. И за да го очисти, отгоре трябва да минат много булдозери, за да се смири човек. Защото, ако не се смири и си мисли, че Бог му е дал някаква благодат, в крайна сметка ще има прелест (заблуда), а не благодат. Ако човек си помисли, че Бог му е дал някаква благодат и ако наистина е получил малка сладост и усещане за благодатта, но няма дълбоко смирение и покаяние, той се самоунищожава, сякаш са поставили в голите му ръце нажежени въглени. Нажеженият въглен може да е нещо добро, но в голите ръце на човека се превръща в гибел за него и ще унищожи ръцете му. Благият Бог, бидейки Баща, не иска да унищожи човека, а да му помогне. Той предпочита смирения грешник, отколкото „свят“ горделивец в пълното значение на думата. Бог предпочита един грешен човек, който е смирен, покайва се и казва: „Боже, прости ми!“, отколкото един „свят” горделивец, т.е. човек, който е нравствен, безукорен, съвършен в делата, но има гордост, няма смирение, няма покаяние. Бог изобщо не приема горделивия, а го отхвърля. Той обаче приема смирения и се грижи за неговото спасение. Той ще се спаси макар и в последния момент. Св. Никодим Светогорец казва, че когато падаш и виждаш, че скърбиш прекомерно, не мисли, че си патиш това поради голямото си смирение, а поради големия си егоизъм. Смиреният човек посреща дори своите падения със смирение. Добре, детето ми, падна. Успокой се! Плака, изпита болка, наскърби се, търсиш прошка от Бога. Прави това с духовен уют, а не да започваш да се вайкаш – защо и защо и защо и така до безкрай. Това е най-сатанинското нещо: когато човек съгрешава, да задава онези безкрайни въпроси защо, защо, защо и никога да не спира. Това е страшно! 

превод от гръцки: Константин Константинов

sameauthor