Може ли в своя живот християнинът да се ръководи от фразата: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“

от Отец Кънчо Кабадийски

Фразата „Homo sum, humani nihil a me alienum puto" („Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо"), превърнала се в афоризъм, за първи път се появява през 162 г. пр. Р. Хр. в комедията на Публий Теренций „Heautontimorumenos" (Самоизмъчващия се). В пиесата се разказва за това как Клиний, син на стареца Менедем, се влюбил в съседското момиче. За да прекрати тази нежелана връзка, бащата започнал да се отнася сурово със сина си. За да избегне издевателствата на баща си, Клиний напуснал родния дом и постъпил на военна служба.

Съвестта започнала да мъчи бащата за лошото отношение към сина му. Той започнал да изнурява себе си с непосилен труд на полето, вършейки работата, която иначе изпълнявали робите му. Хремет, съседът на Менедем, го попитал защо от сутрин до вечер се съсипва от работа, при положение, че има достатъчно богатство и роби, който да вършат работата: „Ни край, ни покой на себе си не даваш ти." – казва Хремет, и получава следния отговор:

Менедем

Нямаш ли си работа, Хремет?

В чуждите дела се месиш! А тебе те
съвсем не те засягат.
Хремет
Аз съм човек!
И нищо човешко не ми е чуждо.
Но ако ти ме питаш, аз ще отговоря.
Ако си прав и аз така ще сторя,
ако обаче бъркаш – да те отклоня ще се опитам.
(дейст. 1. сцена 1)

Думите на Хремет станали афоризъм. Едва ли Теренций е предполагал, че тези думи ще се превърнат в един от най-известните афоризми векове по-късно. Със сигурност не е предвидил и това, че в тези думи ще бъде вложен смисъл съвсем различен от първоначалния. В думите на Хремет е изразена мисълта за същностната съпричастност и съчуственост на човека към радостите и печалите на другия човек. В древноримската литература това изречение станало израз на идеята за социалното единство – всички хора са братя, защото са хора.
Луций Аней Сенека (ок. 4 г. пр. Р. Хр. – 65 г. сл. Р Хр.) пише: „Човешката природа ни прави братя, създадени от едни и същи елементи, предназначени за едни и същи цели. Тя вменява у нас чувство на любов, давайки ни така възможност да общуваме и установявайки закона на равенството и справедливостта. Съгласно този идеален закон, по-добре е да бъдеш обиден, отколкото самият ти да обиждаш. Тя ни заставя винаги да сме готови за взаимопомощ и винаги да вършим добро. Да съхраним в сърцата си думите: Аз съм човек, и нищо човешко не ми е чуждо. Винаги да помним, че сме създадени за общество, а нашето общество – това е каменен свод, който не пада, защото камъните му се опират едни в други и така се подкрепят, а всички те заедно поддържат свода" (Луций Аней Сенека, „Нравствени писма към Луцилий).
По-рано и Марк Тулий Цицерон (106 – 43 пр. Р. Хр.) е използвал афоризма на Теренций: „Природата ни е създала за това, да разделяме по между си цялата съвкупност от права и да се ползваме от тях заедно. Казвайки „природа" имам в предвид всеобщата човешка природа. Но изопачеността, свързана с глупави наклонности е толкова силна, че кара да гаснат у нас огънчетата дарени ни от природата и така да се появяват и утвърждават враждебни на човешкото пороци. И ако хората – по призива на собствената си природа и по силата на съждението – биха признали, че нищо човешко не им е чуждо, както казва поетът, то те единодушно и в съгласие биха почитали правото" (Марк Тулий Цицерон, Диалози, М., 1994., с.99).
Обосноваването на идеята за единството на хората както при Цицерон, така и при Сенека има натуралистичен характер. Библейско-християнското учение преодолява ограничеността на езическия мироглед. Когато св. ап. Павел говори в ареопага, дава точното богословско обосноваване на идеята за единство на човешкия род: „Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас" (Деян. 17:26-27). Бог Творец не само създал човечеството от един човек – Адам, но положил и основните закони в живота на човека, както и главната цел на човешкото съществуване – стремежа към Бога. След Боговъплъщението и изкупителната жертва на Господа Иисуса Христа истинското единство на човечеството е възможно само в Христа.
Нито в периода на ранното християнство, нито през средновековието християните са обръщали внимание на афоризма на Теренций. Едва в епохата на Ренесанса, когато възниква философията на хуманизма, този афоризъм влезнал в употреба, като своего рода апология на човека, за оправдаване на неговите слабости и пороци. Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494) написал: „По право човека е наричан и считан за велико чудо, възвишено същество, наистина достойно за възхищение" (Реч за достойнството на човека). Еразъм Ротердамски (1466-1536), отговаряйки на острите и груби изказвания на Лутер към него, отбелязва: „Ако се бе ограничил до две три нападки, би могло да се каже, че те са се появили при теб случайно, но тази книга кипи от вулгаризми! И ако получаваш удоволетворение от насмешките по мой адрес, наричайки ме „дърво", „магаре" или „гъба", аз не бих отговорил с нищо друго освен с думите: „Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо"(Еразъм Ротердамски, „Философски произведения", М., 1986, с. 582).

Нравственият антропоцентризъм на хуманистите неизбежно довел до разрив с великата християнска традиция насочена към възраждане на човека по пътя на духовното лечение на неговото паднало човешко естество. В диалога между княза на тъмнината и Иван Карамазов М. Ф. Достоевски показва демоническата природа на човешкото самооправдание. Явилия се събеседник (сатаната - бел. пр.) на Иван Карамазов казва: „Сатана съм и нищо човешко не ми е чуждо". -„Какво, какво? Сатана съм и нищо човешко... та това никак не е глупаво за дявол- възкликва Иван и чува отговор: „Драго ми е, че най-после ти угодих" (М. Ф. Достоевски, „Братя Карамазови"). Преп. Юстин Попович, коментирайки това място от романа на Достоевски казва: „Тайната на личността на Иван е разкрита. Тя се състои в интелектуалното родство и интимните, дружески отношения с дявола. И както дявола му казва „сатана съм и нищо човешко не ми е чуждо", така и Иван може да каже на лукавия „човек съм и мисля, нищо сатанинско не ми е чуждо". Така човек и дявол стават синоними, те могат да си съперничат в лукавството и успешно да се заменят един друг в нашия човешки свят„ (преп. Юстин Попович, „Ф.М. Достоевски за Европа и християнството").

В съвременния живот и култура афоризмът „Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо" се е превърнал в удобно оправдание на всички, които не искат да тръгнат по тесния път на спасението. Който не иска да живее по Божиите заповеди, той доброволно се подчинява на властта на демоните, защото „който прави грях, от дявола е" (1Иоан 3:8). Словото Божие, обаче увещава нехайните: „Недейте се лъга: Бог поруган не бива. Каквото посее човек, такова и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление, а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот." (Гал. 6:7-8)

иером. Иов Гумеров

pravoslavie.ru