Възможен ли е брак по любов (продължение)

от vbfczAmivepelmDA

Tainstvo Brak 1 След като казахме няколко думи за влюбеността, нека да пристъпим и към любовта. Ще се опитам да назова макар и няколко признаци на истинската любов.

                                         Влюбеност                                     Любов
                                         1. егоизъм                                      1.
                                         2. влюбва се в нещо                      2.
                                         3. импулсивност на чувствата      3.

Първата изключително важна черта на любовта бих я нарекъл вечност. Всичко, което не може да бъде вечно, няма право да се нарича любов. Истинският брак трябва да бъде вечен. Мнозина, навярно, са чували, че в Църквата няма разводи. В идеалния случай верността към своя съпруг пазят цял живот, даже след смъртта на един от съпрузите. Разбира се, не всеки овдовял млад човек е способен да не встъпва повече в брак, поради това в Църквата се допуска повторно венчание. Но вторият брак се разглежда вече като снизхождение към човешката немощ. „По-добре би било за теб повече да не встъпваш в брак, но ако не можеш да понесеш този подвиг, то – встъпвай", - говори Църквата.
Но към свещеник подобно снизхождение не се допуска, защото те са длъжни да бъдат образец за своето паство. Овдовелият свещеник вече не може да встъпва в нов брак. Ако той пожелае това, то трябва да остави своето свещеническо служение. Свещеникът е длъжен да остане верен на своята съпруга до края на живота си.
Несъмнено е, че това единение на душите, което възниква у съпрузите през живота, ще има място и след смъртта, тъй като вечността на любовта се разпространява не само върху земния живот, но преминава границите на смъртта.
Вторият важен признак на любовта е паралелен на втория признак на влюбеността. Ако влюбеността се влюбва в нещо, то любовта обича без нищо.
Въпрос към вас: защо обичаме своите майки? Заради тяхната красота? Не, мама може и да не е красива. Заради добротата им? Не, мама може да бъде жестока и несправедлива, а ние при все това я обичаме. Защо обичаме своето дете? Защото е мило? Не, то може да порасне почти два метра и да се държи грубо с нас, а ние го обичаме.
Някой би казал, че обичаме своята майка, защото ни е родила, а детето си – защото сме го родили. Но това не е вярно. Има приемни родители, които обичат чуждите деца не по-малко от своите. Или, например, защо обичам сестра си? Та аз не съм я родил, но тя е моята сестра и аз я обичам.
Може дълго да изброяваме, но така и няма да намерим черта или свойство на характера, поради които обичаме своите близки. И действително, то (такава черта или свойство на характера) не съществува. Той си е мой – и това е! Лош, добър, но си е мой!
А мъжът??? При истинската любов трябва да обичаме своя мъж или своята жена, защото той е твой или тя е твоя. Вече чувам възражения. Детето е мое, защото съм го родила, а мъжът – много просто: защото съм го избрала. Сега съм го избрала, а утре – друг. А детето и майката не се избират.
А сега, нека да чуем, какво говори по този повод Библията и Църковното предание. И така, отваряме първите глави на книга Битие: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът." (Бит. 2:24). Още веднъж внимателно чуйте: „Ще бъдат двамата една плът". Нека да запомним тези думи и да помислим какво означават. Какво означава да станат една плът? Погледнете към мен. Аз имам две ръце. Никой не ще се осмели да каже, че имам една дълга ръка с два края. Имам и два крака. Но двете ръце и двата крака съставят едно тяло, една плът. Да си представим, че левият крак каже на десния: „Сега ще тръгна надясно, а ти върви наляво, писна ми все с теб да се влача, макар и сам – малко ще се поразходя". Ясно е, че тези думи напомнят на изстъплението на умопобъркан. Или да допуснем, че левият крак настъпи пирон и получи сериозна рана, а десният му казва: „Набоде ли се? Защо не си гледаш под краката – оправяй се сега, както знаеш!" Подобни неща не са нормални. Ясно е, че ако единият крак е счупен, другият просто ще носи товара на цялото тяло, ще носи двоен товар. Ако едната ръка е болна, то другата просто ще върши двойно повече работа. Всяка болка на даден орган се предава на целия организъм. Същото трябва да бъде и в семейството. Когато мъжът се върне от работа уморен и раздразнен, жената трябва да преглътне обидните думи, изтръгнали се по неин адрес. Ако жената се е върнала от работа уморена, то мъжът трябва спокойно да отиде в кухнята, да измие съдовете и да простре бельото. Мъжът и жената са една плът.
Още един важен въпрос към всички. В Църквата има стройна система, по която се изчисляват степените на родството. Например, между майката и детето съществува първа степен на родство, между внука и бабата – втора, между брата и сестрата – втора, между дядото и племенника – трета. Степента се определя от числото на възходящите и низходящи линии до общия прародител. Ето и самият въпрос: как мислите, каква степен на родство има между мъжа и жената? И така, слушам вашите отговори. Втора. Никаква. Трета. Първа.
Да, вариантите са много. Най-близко до верния отговор бяха тези, които казаха, че степента на родството е никаква, или никаква степен въобще не съществува. Бихте ли само пояснили какво имахте предвид? Че те сякаш въобще не са роднини, т.е. те са безкрайно далечни в смисъл на родство, или обратното – те са безкрайно близки, т.е. при тях има нулева степен на родство? Разбирам, смятате, че при тях има безкрайна степен на родство.
А Църквата казва, че между мъжа и жената има нулева степен на родство. Какво означава това? Каква е степента на родство между мен и крака ми? Никаква! Той е моя, той е част от моето тяло, ние с крака ми не сме роднини, ние сме едно тяло. По същия начин твоята жена е част от твоето тяло, а не роднина. И при изчисляването на степента на родство връзката между мъжа и жената не се взима под внимание. Например, между мен и брата на моята жена има втора степен на родство, също както между нея и брат й.
Църквата винаги е знаела, че мъжът е по-рóден от син, както и жената – по-рóдна от дъщеря. А преди 100-200 години това е било известно на всеки селянин. Ако внезапно жената би поискала да се махне от мъжа си и да се върне при своите родители, просто не биха я приели. „Ти имаш мъж, върви и се върни! Ако си си тръгнала от мъжа, ние не искаме и да те познаваме!"
Преди разводът е бил напълно немислим. Дори на ум никому не би му минало подобно нещо. Защо това е било немислимо? Ще се опитам да ви обясня. Нека да си представим една майка, която отглежда дете. През първата година – всичко е наред, детето е толкова мило. През втората – идват първите изкушения, а на три – проблемите вече са повече, но все пак се търпи; на седем – вече възникват сериозни проблеми, а на девет майката заявява: „Синът ми вече не ми харесва. Изплъзна се от ръцете ми, държи се грубо, учението не му върви. Докога ще трябва да търпя? Край! Писна ми! Утре ще отида в съда и ще се разведа. Такъв син ми не трябва!" Сами разбирате, че подобно нещо е немислимо. Не можеш да се разведеш със сина си. А защо тогава с мъжа може?
По-рано в главите на хората всичко е било както трябва и те са знаели, че да се разведеш с мъжа или жена си – е по-лошо, отколкото да се откажеш от син или дъщеря. Та нали, когато единият ни крак заболее и не може да ходи, не тичаме при хирурга: „Докторе, по-скоро го отрежи, стъпих на гвоздей". Напротив, ще направим всичко възможно да го излекуваме и едва в случай, че кракът страда от опасна болест (например, гангрена), ще се решим на операция, та болестта да не се предаде на целия организъм. Така е и с развода – с всички сили трябва да се стараем да запазим семейството и едва когато не остане никаква надежда за това, но съществува опасност, например, пияният мъж да осакати сина или да го въвлече в своите страшни грехове – едва тогава можем да се решим на развод.
И така, съпрузите стават една плът. И истинският мъж обича своята жена, само защото тя е негова жена, защото са една плът. Разбира се, ако освен това жената притежава някакви забележителни свойства на характера – прекрасно. Но дори и да ги няма, един такъв правилно устроен мъж пак ще обича жена си.
Това, че съпрузите са една плът, не е просто някакво красиво сравнение, но всичко, което се случва с единия от съпрузите, в действителност се отразява и на другия. Ако съпрузите се опитват с Божията помощ да преодоляват изкушенията на семейния живот, то след известно време те напълно реално ще почувстват, че са станали една плът.
Всички ние, навярно, сме чували история подобна на следната. Майката отправя своя син в казармата. Той, например, служи във флота, на хиляди километри от родния си дом. Но ето, със сина се случва беда. Майката, въпреки огромното разстояние, със сърцето си чувства неговата беда. И така: Господ може да даде на съпрузите такава благодат, че те да се усещат един другиго още по-силно отколкото майката своето дете – буквално така, че ще ощипеш единия, а другият ще подскочи и каже: „Ой!" Понякога от остарели съпрузи, проживели във вярност един към друг, може да чуеш нещо от сорта на: „Ето, говоря на съпругата за това, а тя в отговор ми казва, че и тя точно за това си мислела". У верните съпрузи се появяват не само единни чувства, но и мисли, и желания.
Веднъж ми се случи следното. Стоях на почти безлюдния перон и покрай мене минаха няколко мъже с неизвестна националност. Те говореха високо помежду си и езикът им ми се стори много благозвучен. И в същия момент у мен се появи желание да узная също така благозвучен ли е нашият руски език? Но да оценя звученето на родния език по никакъв начин не бих могъл, защото в него аз чувам вече не звуците, но направо смисъла на думите. Може да оцениш звученето само при чуждия език, чийто смисъл ти не разбираш. Звученето е единственото нещо, което можеш да разбереш в непознатия език. Същото се случва и с хората. Докато човекът ти е чужд, единственото, което може да разглеждаш в него, е външността му. Нека си спомним: „По дрехите посрещат, по ума изпращат". Близките, родни хора не оценяваме по красотата им. Ние виждаме направо движението на душата им. Първият признак на това, че сме обикнали човека, е когато престанем да забелязваме външността му.
Че при любовта външността не играе никаква роля, имах възможност да узная още в училище. Веднъж ме поканиха на гости по случай рождения ден на мой съученик, когото познавах само от училище, но никога не бях попадал у дома му. Бях поразен, когато видях родителите му. Баща му беше истински красавец, а майката според тогавашните ми критерии беше много некрасива, почти уродлива – тлъста, с пълни устни. Гледах ги и не може да разбера как такъв красив мъж е могъл да се ожени за такава жена. Разбира се, когато се е женил, тя е била по-красива, но как би могъл да живее с такава жена сега?! Едва много по-късно разбрах, че когато обичаш, вече не забелязваш външността. По същия начин, както не забелязваш дали и е красива твоята майка или твоето дете.
Външността на човека е мътно стъкло. Отдалеч ти виждаш само стъклото, а що се крие зад него не можеш да разгледаш. Но когато се залепиш за това стъкло, вече виждаш само това, което се намира зад него, а самото стъкло не виждаш.
Трети. Още един признак на истинската любов бих искал да отбележа. Това е жертвеността, готовността за самопожертване.
Истинската любов е немислима без жертвеност. Но какво означа това? За да вникнем веднага в дълбочина, нека да си отговорим на следния въпрос: самоубийството саможертва ли е? Който счита, че е, нека да вдигне ръка. А сега тези, които казват „не". Виждам, че болшинството не са съгласни да признаят самоубийството за саможертва. Действително, саможертва има, когато човек се отказва от нещо свое, понякога дори от живота си, но обезателно заради друг човек. А при самоубийството, например, зад несподелената влюбеност се крие нещо друго: „Ще покажа на всички колко силно страдам". В самоубийството не присъства грижата за другия, от самоубийството на другите никога не им става по-добре, на всички близки то донася само страдания. Самоубийството се извършва заради себе си.
Нека сега да приведа няколко илюстрация към темата за саможертвата, за да покажа какво представлява тя.
Понякога саможертвата е голяма решителна крачка. Например, моята презвитера е завършила училище за диригенти – ръководители на църковен хор. Тя няколко години се е подготвяла, за да стане диригент, дълго се е учила, била е изпълнена с идеи как да създаде хор, да се занимава с децата на енориашите, да възпитава бъдещи певци за възрастните хорове и пр. Когато започнахме своето служение в Талдом всички тези планове започнаха да се осъществяват. Но живот си тече. Роди ни се първото дете, след това второто, след него третото. И вече ребром бяхме изправени пред въпроса: какво да правим? Най-важните служби, когато хорът трябва да се управлява от най-опитния човек, са в събота и неделя. Дори и да искахме да дадем децата на детска градина, нищо нямаше да постигнем, защото в тези дни детските градини така или иначе не работят. Баби, които да живеят постоянно с нас, нямаме. Пред моята презвитера застана изборът: или да остави хора за няколко години или да търсим други решения, които биха били в ущърб на децата. Разбира се, тя остави хора, на зад това „разбира се" стои твърде много. Да си кажеш: „От днес ти вече не си диригент, ти сега си майка" – и да отхвърлиш на втори план това, което много години е било на първи, съвсем не е лесно. Не е лесно да виждаш друг човек, заемащ твоето място, да вижда грешките му, но да нямаш възможност да ги поправиш. А при това да не се възмущаваш вътрешно, е още по-трудно.
Но това е пример за осезаема саможертва – отказ от своето призвание. Животът обикновено се състои от по-малки прояви на нашата жертвеност. Цял ден бащата на семейството е стояла пред машината и е мислил сам за това, как ще се върне у дома и ще се разтовари пред екрана на телевизора, излъчващ футболния финал, в който участва любимият му отбор. Той отваря врата и... „Мили, отиди, моля те, за хляб, докато изпека пилето, след това изхвърли боклука, вече прелива, и вземи от градината Льоша". Всички тези неща ще успееш да свършиш едва пет минути преди края на мача. И така: да не се възмутиш, да не се скараш, а с неохотно сърце да пропуснеш почти целия мач и да свършиш всичко, което е нужно за семейството , това е също саможертва. От такива ежедневни „дреболии" и се състои семейния живот.
А сега, след като поуточнихме терминологията и се опитах да обясним, какво разбирам по думата „любов", ще се опитам да дам определение на любовта. То, разбира се, ще бъде едностранно, не пълно, но въпреки това трябва да бъде формулирано. И така: любовта е единение между мъжа и жената, което се ражда в брака и се развива в продължение на 10-15 години съвместен живот. Записвам това определение на дъската.
Да встъпиш в брак по любов е невъзможно!


                                                          Влюбеност                            Любов
                                                          1. егоизъм                            1. вечна
                                                          2. влюбва се в нещо            2. обича без нищо
                                                          3. плиткост на чувствата     3. жертвеност


Любовта е единение между мъжа и жената, което се ражда в брака и се развива в продължение на 10-15 години съвместен живот
При това определение за любовта, мисля, че никой вече не би възразил против изказване, подобно на това, което направих в началото на беседата. Да встъпиш в брак по любов е принципно невъзможно, защото любовта се ражда само в брака, едва след встъпването в брак и се проявява във всичката своя сила едва след дълги години. Когато посеем в земята ябълково семе, не отиваме да берем плодове след месец, а в течение на няколко години се грижим за дървото и едва тогава дочакваме плода. Плодовете на любовта се появяват също не веднага, защото човешката душа е много по-сложна от растенията. Не всяко дърво доживява да даде плод, много загиват. Днес 60% от семействата се разпадат, без да принесат никакви плодове освен захвърлени деца и осакатени души. На какво може да уподобим семейството. Нека си представим два камъка – остри, твърди. Докато нямат прикосновение един с друг – всичко е на пръв поглед наред, никой не наранява другия. Но нека да ги сложим в чувал и силно и дълго да ги тръскаме. Възможни са два варианта на развитие на нещата: или камъните ще се изгладят и няма вече да се нараняват един другиго, или ще пожелаят да се спасят от острите си ъгли, ще скъсат чувала и ще излетят навън. Чувалът е семейството. Или съпрузите чрез „малките" саможертви ще се изшлайфат, или в злобата си един към друг ще се разлетят на различни страни.
Огромно количество разводи се случват 2-3 години след встъпването в брак. Човек, развеждайки се, е убеден: „Попаднах на такава сварлива жена (мъж)! А ми казваше – обичам те! Защо въобще ми трябваше да се женя за нея!" И не разбира човекът, че не е имало все още любов, имало е само влюбеност. За любовта е трябвало още да се бори. Просто никой от съпрузите не е пожелал да се освободи от острите си ръбове. Човек встъпва в нов брак, а там – продължение на това, което е било в първия. Той със своите бодли наранява своята съпруга, а тя, наранена от тях, се раздразнява и с нейните бодли наранява на свой ред мъжа си. И мъжът наивно разсъждава, че отново му се е случила лоша жена, а самият той така и не вижда своите недостатъци.
И последно. Самият аз току що дадох определение за любовта, в което се казва, че любовта трябва да се гради в продължение на 10-15 години. Всеки от вас би могъл да запита: „А вие нима вече обичате истински?" Тук трябва да си призная: „Ние със съпругата ми сме живели в брак 5 години. Съгласно своето определение не бих могъл да се похваля, че вече съм достигнал съвършената любов в семейството си". Позволете ми още една илюстрация, с която и ще завърша днешната беседа.
Намираме се в кухнята. Седим с моята презвитера на масата един срещу друг. Лъжиците и вилиците у нас се намират на съседната маса. За да донеса лъжица, нужно е да стана, да направя пет крачки и да се върна на мястото си. За да донесе лъжица, моята съпруга трябва да стане да направи една крачка и да се върне. В момента ми трябва чаена лъжичка. Разбира се, няма да ставам сам да си взема. Та на мен ще ми се наложат десет крачки, а на съпругата ми всичко на всичко две. Помолвам я да ми даде лъжичка. Тя става и отива да вземе. И в този момент се сещам, че моята презвитера е вече в последния месец на бременността си, че тя е изтощена, защото цял ден е ходила след другите две деца, че като цяло тази бременност беше много тежка и на нея и е трудно даже да се надигне от масата, а аз, здрав и безгрижен, чакам, кога ще ми донесе лъжичката. Разбира се, с ума си разбрах, че съм постъпил лошо и повече няма да правя така, но ако бях достигнал съвършената любов, просто бих постоянно чувствал нейната болка, не просто да знам с ума си, а със своето тяло бих я чувствал и дори през ум не би ми минало да искам от нея каквото и да било.

превод: Ловчанска Света Митрополия