Изповедта на един бивш последовател на Ню Ейдж

от Предание БГ

Даниел Кастромин е православен проповедник. Едва тридесетгодишен, той вече е посветил няколко години от живота си да служи на Църквата на Филипините и в Тува, Русия. За последните няколко месеца той е на служение в Южна Корея.

Но животът на Даниел не винаги е бил направляван от Божията благодат, намираща се в Православната вяра. В поместената по-долу статия той разкрива как се срещнал с Бога и се отрекъл от езотеричните практики на Ню Ейдж, които в миналото го вълнували вместо истинската духовност.

За пръв път взех Св. Причастие на 13 юли 2018 г . в манастира „Св. Преображение“ на брега на езерото Байкал, когато бях на деветнадесет и това се оказа повратен момент в моя живот.

По онова време бях сериозно привлечен от езотериката – Ню Ейдж нео-окултно движение и водех ужасен начин на живот, който бе изпълнен с грехове. Бях погълнат от езотерична литература. Слушах твърда електронна музика, особено от жанра пси-транс, често ходех на кошмарни забавления на открито – сатанинско подобие на Всенощното бдение. Бях опитал доста неща, докато достигна деветнадесет. Може да се каже, че бях опознал "дълбините сатанински" (Откр. 2:24).

Поради начинът на живот, който водех, мрака, празнотата и адът се бяха настанили в моето сърце. Бях в окаяно състояние, ала не знаех защо. Бидейки сляп, не можех да схвана причината за моята духовна тревога, за това, че живеех греховно и не бях познал Господ Иисус Христос, източникът на Живота и не вървях по блажената пътека на Неговото Евангелско учение. Без Христос не е възможно да си наистина щастлив – проумях това едва когато дойдох при Него.

Молех се на Бог, Който по онова време считах все още за някаква космическа сила, някакво безлично вселенско съзнание, както най-общо се приема в Ню Ейдж. Молех Му се да ме доведе до светлината и да изпълни сърцето ми с радост, да прогони мъчителния копнеж и тъмнина.

И тогава „по случайност“ се озовах в манастира на брега на езерото Байкал, на хиляди километри от Москва. Всяка година моят университет изпраща група студенти-доброволци да помагат във възстановяването на манастира за един месец през лятото. Видях обявлението и попълних последното свободно място. Може да се каже, че скочих на тръгващия влак.

По онова време гледах на Християнството като на религия за тълпата, за управлението на простоватите маси. Не можех да си представя какви дълбочини се крият в това учение. Мислех че Християнството е празно и формално, изпълнено с някакви показни външни ритуали. Честно казано, не знаех нищичко, буквално НИЩО за Християнството. Бях кръстен като дете, но никога не изучих вярата, имах общоприетите възгледи за нея. Бях ужасно горделив, мислейки, че притежавам някакво скрито познание. „Аз практикувам астрална проекция, пробудил съм все пак чакрите си…“

Съвсем сериозно практикувах тези неща и щях да стигна много далеч, ако Господ не ме бе спрял. Например, точно преди пътуването ми до Байкал, купих книга от европейски автор, наречена „Практически шаманизъм“ в един езотеричен магазин. Мислех да се захвана с ченълинг (медиумизъм) и изучавах теорията на тази практика най-детайлно. Езотеричният свят е примамлив и пленяващ. Виждате, че духовният свят, невидимият свят на духовете наистина съществува и може да се контактува с него. В най-общи линии, това по своята същност е езичество и окултизъм. Наистина бях привлечен от всичко това.

Между другото, заслужава да се отбележи, че понятието бог в Ню Ейдж е безлично, космическо съзнание, но духовните същества, обитаващи „космоса“, с които можете да се свържете чрез ченълинг, се възприемат като личности. Сега за мен е вече очевидно, че те са демони, пръскащи злоба срещу Божието лице. При все това, тогава не разбирах, че духовният свят е разделен на светъл и тъмен, а възприемах всичко като едно цяло. Трябва да кажа, че това е една от най-сериозните измамливи представи в езотеризма. Разбира се, не осъзнавах, че контакта с тъмния духовен свят, с демоните, винаги приключва катастрофално за всекиго, осмелил се да го направи. И целият този мрак в моята душа бе причинен от общуването с този тъмен духовен свят. Но всичко това осъзнах едва по-късно, особено след като прочетох забележителната книга на йеромонах Серафим Роуз „Православието и религията на бъдещето“, която разглежда тази тема.

Такова бе моето отношение към Християнството, но когато пристигнах в манастира, реших с помощта на призоваващата ме Божия благодат все пак да се запозная с него и да прочета в какво вярват християните. И тогава, тъй като по онова време вече имах способността да получа мистичен опит чрез най-различни техники, реших да пробвам Християнството „на практика“, а не само да го изучавам теоретично. Казах: „Този месец ще бъда християнин; това ще е интересно преживяване“. Бях решен да се отнеса открито към всичко и да изпълня това, което предписва Християнството.

Трябва да кажа, че бях незабавно поразен от няколко човека, които срещнах в манастира и в нашата студентска строителна бригада. В техните очи виждах неподправена духовна радост и смирение, които не могат да бъдат срещнати в езотеризма, тъй като неговата основа е гордостта. Открих завладяваща простота и честност. Поговорих с тях и очите ми започнаха да се отварят. Постепенно интуитивно разбирах, че те са правите, а не аз.

Ставах все по-запленен от житията на светците, които жадно започнах да чета, особено тези на юродивите заради Христа и отшелниците. Четях за страстите и греховете и ставах все по-ужасен от начина си на живот. Постепенно проумявах, че Християнството е има безгранична дълбочина.

Тогава един ден, на празника на Св. Йоан Кръстител, по време на литийното шествие до хълма на св. Йоан, където неговата икона се бе появила по чудодеен начин през ХIХ в., благодатта съвсем ясно се докосна до мен за пръв път, сърцето ми омекна и аз силно заплаках, също като дете. Не можех да се спра и се скрих в храстите, така че никой да не ме види. Обзе ме покайно чувство с осъзнаването на порочността на моя живот, но същевременно радостното усещане, че мога да променя живота си. Видях блага светлина, грееща в края на тъмния тунел и имах възможността да се измъкна от този тунел. Мнозина християни са се усещали по този начин и могат да разберат какво говоря. Но е невъзможно да се опише това чувство на някой, който не знае това. Струва си да се отбележи, че това покайно чувство възникна в мен точно на празника на проповядващия покаяние св. Йоан Кръстител по време на литийното шествие към „неговия“ хълм. Удивително е как той все още води грешниците към покаяние.

Няколко дни по-късно, един от моите нови приятели християни, Васили Рулински ми каза, че трябва да се изповядам и причастя. Никога не бях чувал дотогава за тези неща. Въпреки това, незабавно усетих, че трябва да го направя. Покаях се на първата си изповед в живота и получих разрешение от свещеника да се причастя. Никой не ми бе казал какво представлява Причастието. Дори не знаех, че това са Тялото и Кръвта Христови. Не прочетох никакви молитви, тъй като не знаех за тях. По това време обаче вече имаше съществени промени в начина ми на мислене, така че да подходя към Тайнствата с благоговение.

И така, по време на една неделна св. Литургия, пристъпих към чашата, не знаейки какво ще се случи, като се помолих: „Господи, ако това е пътят, по който трябва да вървя, покажи ми, а ако не е, нека знам по кой път да поема.“ Причастих се, отстъпих от чашата и тогава почувствах такава благодат, все едно се понесох към купола на църквата. Чувствах необикновено духовно и телесно спокойствие, сърдечен мир и такава неизразима радост или по-точно – блаженство, благодарение на което неволно се бях засмял до уши и ми потекоха сълзи. Невъзможно е да предам колко бях щастлив! Никога не бях усещал такава радост преди това. Не знаех какво се случва; не бях подготвен за толкова силни усещания. Тези думи не предават дори частица от онова, което ми се случи. В този момент една мисъл проехтя в съзнанието ми по най-силен начин: „Това е Истината, това е Пътят, по който трябва да вървиш!“ Разбрах със сигурност, че съм се срещнал с Бога и съм открил Истината.

Тръгнах си от църквата като съвсем различен човек и на практика летях от радост покрай бреговете на езерото Байкал доста продължително.

Разбира се, дойде дългият път на отказ от греховния начин на живот и на борба със страстите, които продължават до ден днешен. Но началото бе сложено и се случи по толкова внезапен и чудесен начин. Първо дойде тайнственото опитно познание на Живия Бог чрез Неговата благодат и едва тогава започнах да разбирам, да „смилам“ случилото се и да изучавам Православната вяра.

Това бе най-щастливият ден от живота ми. Благодарен съм на Бог, че ме доведе при Себе Си по такъв чудесен начин и ме освободи от робството на греха и духовете на злобата. Какво ли щеше да стане с мен, ако Господ не ме бе издърпал от блатото, в което обитавах и в което затъвах все повече!

Заслужава да се отбележи колко много светци се почитат на 13 юли, датата на моята среща с Христос и как те впоследствие оказаха значима роля в моя живот. Св. Софроний Иркутски бе първият светец, на чийто мощи се поклоних няколко седмици по-късно и към когото отправях молитви моята вяра да се укрепи. Най-общо мога да кажа, че всичко се случи на негова „територия“ - Иркутск се намираше наблизо. Вярвам, че той се бе молил за моето изправление.

Св. Петър, царевич Ордински също е свързан с важен момент в моя живот.

Паметта на дванадесетте апостоли също се празнува на този ден, и аз се отзовах в мисионерското движение…

Много съм щастлив, че познах Господа и че Той ме прие в числото на Своите ученици, да бъда сред неговия народ – Светата Православна Църква! Господ изпълни животът ми с радост, мир и благодатна сила, възкреси душата ми и ми даде нов живот и нови, удивителни и прекрасни приятели! Колко съм благодарен на моя Спасител!

Няма никой по-прекрасен от Христос! И нищо по-прекрасно от Православието!

Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!

http://orthochristian.com/