Да живееш благодарствен живот

от Предание БГ

Честно казано, никога не съм срещал напълно щастливи хора. Виждал съм доволни хора, успешни, талантливи, интелигентни, мили, отдадени на ближните, при все това в живота на всеки от тях имаше нещо, което ги натъжаваше и дори потискаше… Вероятно нашите скърби се коренят често в неспособността ни да бъдем доволни с малкото и да сме благодарни… Да благодарим не на други хора, а на Бога. Често молим Господа за нещо и рядко Му благодарим, да не говорим за случаите, когато животът ни нанесе удар…

Но познавах един благодарен човек почти през целия си живот. Обикновен съвременен човек, който се бе научил да благодари на Бога за всички радости и скърби в своя живот – да благодари на Господ чрез своя живот, което впоследствие стана причина мнозина да се замислят по-сериозно над своя собствен живот.

Преди доста години имах съученици с имената Анна и Александър. Една тривиална история: момче и момиче се познават още от детството, влюбват се и стават хубава двойка. И тяхната любов не избледня след „последния звънец“, както често става. Те се венчаха през последните си години в университета.

Двойката напълно си подхождаше и бе прекрасен пример за ползата от семейния живот – да живееш заради другия, а не заради себе си. Те имаха голям успех в живота – добра работа и розови перспективи. Като гледаш подобни двойки, имаш чувството, че виждаш живота им отнапред – до самата им старост, наобиколени от грижовните внуци и пра-внуци.

Ала Господ често променя посоката на живота съвсем неочаквано на нашите виждания за бъдещето. Няколко години по-късно Александър, съпругът на Анна, стана жертва на ужасяваща катастрофа. Този прекрасен момък бе обичан от целия ни клас и му бяхме поверили задачата да организира събирането на класа ни след завършването ни. А сега той бе мъртъв. А Анна се промени завинаги.

Нов, различен живот започна за нея. Тя трябваше да живее с мисълта, че животът, който бе водила преди, никога нямаше да се върне и че тя няма да види никога повече своя любим съпруг повече в този живот. А аз, тогава млад свещеник, не намирах кураж да проведа дълбок разговор с Анна. Поне известно време беше така. Помня единствено, че щом започнах да чета Псалтира над ковчега на мъртвия съпруг на Анна, цялото напрежение изчезна, а след около час всички, стоящи край покойника, усетиха облекчение, сякаш болката бе временно утихнала. Тази случка се е запечатала в паметта ми.

От тук насетне времето започна бързо да тече. Анна и аз говорехме често и ѝ давах книги на християнска тематика. Когато дойдеше рождения ден на Александър или годишнината от смъртта му, Анна ме молеше да отслужвам панихиди. Тя започна да взема Причастие, да ходи на църква, да пътува до свети места. Тя посети Гърция многократно, пътува до светите места в Турция, останали от времето на Византийската империя, живя известно време в Чехия и там също присъстваше на църковните служби. След като се прибра вкъщи, тази жена продължи да работи и живее(също както преди), съзнателно носейки кръста на вдовството си със смирение. По това време започнах да разбирам, че Анна наистина бе приела своята загуба като изпитание от Всевишния.

Забележителното е, че благодарение на тази жена мнозина от нашите общи приятели и познати започнаха да се интересуват от вярата и да посещават църквата. Анна бе навсякъде, където нейната помощ бе необходима.

Помня, че веднъж се присъединихме към поклонническа група, отправила се към Валаамския манастир. И там, по време на църковната служба, осъзнах, че нищо не се бе променило в живота на Анна след трагичната смърт на съпруга ѝ, че бракът всъщност не бе приключил за нея. Чувството на тежка загуба за вдовицата се бе трансформирало в надежда те да бъдат заедно във вечността. И ние никога не обсъждахме нейното бъдеще от тук насетне.

По време на Великия пост Анна водеше своите приятели на църква, за да вземат Св. Причастие. Тя искрено се радваше на Пасха и ако рождения ден на нейния съпруг (20 април) се паднеше през Страстната или Светлата седмица, тя отлагаше посещението на гроба му и другите възпоменателни събития за подходящото време.

Знаех, че тя се е променила значително след смъртта на Александър. През първите месеци след трагедията тя пътуваше до църквата, намираща се до гробищата, почти всекидневно и прекарваше часове до гроба на нейния любим. Мисля,че тогава се случи и нейната среща с Христос, която запълни празнотата в живота ѝ. И молитвите на Анна за нейния покоен съпруг се превърнаха в нейния личен подвиг.

Помните ли словата на св. апостол Павел? А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене.(1 Кор. 7:8), и същевременно: И тъй, желая, щото по-младите вдовици да се женят, да раждат деца, да въртят къща и да не дават никакъв повод на противника за похула (1 Тим. 5:14). Анна избра първата пътека. Всеки разговор за втори брак нарушаваше спокойствието ѝ и дори я потискаше. Почти не подхващахме тази тема при личните си разговори. Мисля, че това не бе случайно. А при все това нейният личен живот (ако можем въобще да използваме този израз тук) след смъртта на Александър наистина никога „не даде никакъв повод“ на когото и да било „за похула“.

Миналият юни Анна посети манастира в Дивеево. Тя често пътуваше до този град и неговата света обител, основана от св. Серафим Саровски и я обичаше много. Трябва да призная, че по това време си мислех, че Анна има склонност към монашески живот и че ще поговорим за това рано или късно. В края на юни се чухме по телефона, а на 4 юли Анна… загина. Тя умря в автомобилна катастрофа. Всички, освен Анна, оцелели в този ужасен инцидент…

А на мен ми изглеждаше, че ненавременната смърт на Анна бе не само дело на Божия промисъл, който действа по неведоми пътища, а също и като насока за размисъл за всички нас… Молитвите на вдовицата за покойния ѝ съпруг бяха приети и на тях бе отговорено, а изпитанието, през което тя премина, бе издържано. В деня, в който Анна бе положена преди нейното погребение, хората, посетили нейния апартамент бяха удивени от факта, че личните вещи на Александър бяха подредени така внимателно, все едно че той си бе отишъл за кратко и всеки момент ще се върне.

Когато четях Псалтира над ковчега на новопреставлената Анна, общата тъга се облекчи и след около час всички, стоящи край покойницата усетиха, че болката бе временно утихнала… Бяхме изпитали същото няколко години преди това и при Александър.

Анна бе погребана до нейния съпруг. Сега те са заедно - не само на гробищата, но също (вярвам, че е така!) и на небесата. Животът на Анна след смъртта на съпруга ѝ до нейната кончина бе изпълнен не само със смисъл, но също така и с надежда, която бе подкрепена от вярата и подсилена от любовта.

През декември 2014 се навършиха пет години от смъртта на Алекснадър. А Анна щеше да навърши тридесет и три. Вечна и блажена да бъде паметта на тази чудесна двойка!

Обикновено ни се струва, че животът ни се гради според общоприетите модели и че можем да предвидим всички важни събития в нашия живот до самата ни старост… Всъщност, не можем да градим планове за бъдещето. Бог ни води по специфични пътища, по които се срещаме и се разделяме с различни хора, някои от които ни стават близки приятели, а някои са ни почти непознати. Тези срещи и особено разделите са крайно важни за нас, докато Бог ни разкрива главната цел и единствено важното за нас, а именно че всички неща са свързани и вечни чрез Него и с Него. И така ние трябва да продължим напред, молейки Господа не само за помощ, но и да Му отправяме своята благодарност.

Свещ. Андрей Мизюк

http://orthochristian.com