Архимандрит Мелхиседек (Артюхин): Мамо, учи се на молитви

от Предание БГ

Веднъж в Оптинската св. обител при мен на изповед дойде една жена и като се облегна на кръста и Евангелието, тя неочаквано за мен заплака. Неочаквано, тъй като сълзите не се дължаха на изповедта. Тогава я попитах: „Защо плачеш?“. Тя отвърна, че си е спомнила за своята мъка и разказа следната история.

След като наскоро се била омъжила, тя се развела и останала сама да отглежда своето дете. Когато синът ѝ навършил 18, той бил взет в армията. Това се случило в самия разгар на Афганистанската война.

Отначало синът ѝ попаднал в Ташкент, а след половин година писмата му носели грифа Ташкет-16, а това означавало, както тя разбрала по-късно, Афганистан. През всичкото това време тя проляла цяло море от сълзи. По онова време тя била абсолютно невярващ човек и нямала никаква духовна опора, а през живота си никога не беше ходила в църква. Щом получела писмо – тя се радвала, сетне мине малко време – и отново безпокойство, тъй като отвсякъде се чували много тревожни и трагични известия.

Така изминала година и половина. Накрая, синът ѝ се върнал без драскотина и с медали от боевете. Сякаш целият кошмар бил приключил.

Но в нашия живот често става така, че абсолютно непредсказуеми събития разбиват всички наши надежди. Но Господ е силен да обърне наопаки всяка зла ситуация, устроена от дявола.

Синът се върнал у дома през май и заедно със своите приятели отишъл на реката да отпразнува завръщането си. Както обикновено, изпили доста вино и водка. И човекът, изкарал войната и останал цял и невредим, се удавил пиян в реката.

Нейното майчино сърце буквално се разкъсало от тази скръб – след като през цялата война не получил никакви рани, нейният син на няколко крачки от дома загинал така банално и безсмислено. Тя не могла да си намери място.
И ето че веднъж, два дни след погребението, дали било на сън или пък наяве, но видяла своя син, седнал при краката ѝ на кревата. Не можеща да повярва, тя го запитала: „Саша, това ти ли си?“. А той отвърнал: „Аз съм, мамо.“ Той изглеждал много тъжен и потънал в себе си. Вътрешното ѝ чувство подсказвало, че това е неговата душа.

Това не е нещо абстрактно, а било конкретно именно този човек, тъй като душата носи в себе си отпечатъка на нашето тяло. Майката го гледала, а той започнал да се отдалечава, отдалечава, стените на дома сякаш се отместили, душата стремително полетяла, а тя чула душераздирателния глас, познатият глас на сина си:

„Мамо, учи се на молитви.“

Той изрекъл само тези няколко слова. Но те преобърнали целият ѝ живот. За какво да учи молитви? Значи има Някой, към Когото се отправят тези молитви, значи има смисъл в тях. Като мълнии я поразили тези мисли. Очите ѝ се отворили и чувстваща присъствието душата на сина си, тя видяла изхода от тази ситуация.
След това тя за пръв взела в ръце Евангелието, за пръв път отишла в храма, започнала да се интересува какво е учението на Църквата. Това било цяло откритие:

Евангелието ни казва, че човек е създаден от Бога безсмъртен, че смърт след Възкресението на Христос няма, а има единствено временна раздяла на човешката душа с тялото. Всичко ще бъде отново възстановено, по подобие на зърното, което, умирайки, дава растеж на нов живот. Именно така ще бъде и с нашите смъртни човешки тела.