Лимасолски митрополит Атанасий: За борбата с унинието

от Предание БГ

Една от най-страшните стрели на изкусителя против нас, против нашата душа – това е унинието.

Унинието парализира духа и човек не желае нищо. Всичко му се струва неприятно. Подобно на болен, който е изгубил апетит и не желае да се храни: когато му донесат ориз с мляко – „не искам“, донасят риба – „не искам“, донасят му най-хубавото ядене – „не искам“. Всичко му се струва мъчително, лошо, отвратително. Той не желае нищо, няма апетит. И ако му дадеш каквото и да е, то той го изяжда насила.

Подобно е и състоянието на душата на човека при униние. То предизвиква в душата на човека онова, за което говори пророка – сънливост. Когато си сънлив, си стоиш в креслото, неспособен да помръднеш, протягаш се и задрямваш.

Такова униние –стрела, която попада в теб и цялото ти същество изтръпва: и душевно, и телесно. На това нашето тяло не може да устои: започва да ни боли, да реагира по някакъв начин. Да задремеш от униние – едно от най-силните оръжия, които дявола насочва към човека, който се подвизава духовно с молитва, чете поучения, обича безмълвието и Бога.

Откъде възниква унинието? Една от основните причини – това са ежедневните грижи. Те впримчват всички ни, борят се с нас, губят ни времето – а ние даже не разбираме това. Изкусителят сякаш безконечно ни създава грижи, грижи и пак грижи – така че да не можем да се спрем. От тях човек отслабва телесно и душевно и после няма желание за духовна деятелност.

И не би могъл да има. Ако вечер се чувстваш разбит, какво въобще би могъл да направиш? И така ден след ден, отново и отново. В края на краищата цялата тази умора отнема времето на човека и предразположението към това да вникне в самия себе си.

Да, разбира се, всички ние имаме определени обвързаности, но не бива сами да прибавяме към тях нещо повече, което отнема нашето време и последните ни останали сили. Умереността и простотата в живота на християнина – това са основните способи, за да имаме по-голяма лекота в нашето общуване с Бога.

Днешният отговор на потребителското общество, в което живеем, се състои в това, че Църквата има обичая да се ползва от света, но да не позволява светът да използва Църквата. Ти си господар на вещите, а не техен роб. Ти се владелец на своето време и притежания, а не си подвластен на тези неща, които всъщност те разкъсват на парченца и не ти позволяват да вършиш наистина важното.

С духовния човек дявола не се бори директно, т.е. няма да ти каже: "Виж сега, отиди и съгреши с някого“, защото ако ти каже това, значи влиза в борба с теб. Но той отначало ще се приближи, ще поогледа: “Така, с какво се занимава той сега? А, той е много бдителен, внимава над себе си, моли се, пости, подвизава се…“ Първата работа на врага е да те отклони от това, което правиш. Ще създаде проблеми и караници, за да се занимаваш с нещо друго, само и само да спреш да се молиш и да се насочиш към други неща. Ще създаде за теб такива условия, така че да оставиш духовния си живот и щом изгубиш сила, да те сграбчи и накара да правиш онова, което той желае.

Врагът ще те скърши като съчица. Няма да имаш сили, ако си изгубил молитвата, да участваш в тайнствата, да се изповядаш. Ще станеш нерадив. Нерадението и унинието ще те оставят без закрила и ще те доведат до границата на падението. неминуемо всичко ще завърши с падение.

С това сънливо униние е нужно да се борим.