Игумен Нектарий (Морозов): По думите си…

от Предание БГ

И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден (Мат. 12:36). От къде е тази строгост към думите? По-точно не даже към думите, а към нас – грешните и немощни хора? В крайна сметка толкова важни ли са думите, толкова сериозни, толкова страшни? И какво е това – да не говорим нищо може би е по-добре? Но това е невъзможно… Но кой тогава въобще ще се спаси?

Такива въпроси често се раждат в сърцето и се издигат към устните на човека, четящ Евангелието, който за пръв път сериозно се замисля за това предупреждение на Спасителя. И разбира се, те се нуждаят от отговор, защото този въпрос, останал безответен, отначало измъчва, безпокои, а сетне… бива забравен.

Навярно у никого няма съмнение, че въобще греховете на езика могат да бъдат много, много тежки. Лъжата, осъждането, клеветата, лошият език, язвителността, раняваща човешкото сърце…. Но тук Господ не говори само за това, но и за празните слова. Какъв грях съдържат те, какво зло таят те в себе си – за околните и за самия човек, който ги е произнесъл? И въобще – коя дума е празна?

Ако погледнем контекста на евангелския цитат, то можем да видим, че преди всичко става реч за хулата против Светия Дух, за устните, които говорят от препълнено сърце, за „лошото съкровище“ – т.е. за това недобро, което може да е съкровено за дадения човек, за неговата скрита същност. И в крайна сметка за празните думи и за оправданията или осъждането „по думите“.

За обкръжилите Господа в този момент книжници и фарисеи, в чието присъствие Той изцелил хванатият от бяс сляпоням, било непоносимо да гледат как народът се чуди и пита:  „Да не би Този да е Христос, Синът Давидов?“(Мат. 12:23). Те трескаво търсели какво да противопоставят на тези дела, които Спасителят творил, какво да възразят на хората? Търсели, но не намирали, защото в дълбочината на душата си прекрасно разбирали, че "такива чудеса, каквито“ Той правел, „никой не може да прави, ако не бъде с него Бог (Йн. 3:2). И само едно възражение се родило в тях, въпреки това разбиране:  „Той не изгонва бесовете, освен чрез Веелзевула, бесовския княз“( Мат. 12:24).

Тоест ето какво се случвало всъщност: те мислели едно, а говорили съвсем друго, словото се раздвоило в самите тях. И словото, длъжно да служи на истината, било лишено от истина, а вместо нея – и от реално съдържание, поради което било празно, пусто, не живеещо по истината, която познавало и вместо това съзнателно игнорирало и дори нещо повече – противопоставяло ѝ се.

Грехът обаче не е само хула срещу истината, но въобще всяка дума, която може да се нарече празна, т.е. пуста, безцелна, необмислена и поради това казана безотговорно. Изречена всуе. Може би не толкова страшен, но все пак грях.

Човекът, за разлика от останалите живи същества, се нарича от отците „словесно същество“. Словото Божие е сътворило всичко – видимо и невидимо. И човек, създаден по „образ и подобие“, има дар слово като някаква творческа, съзидателна сила – както казахме – единственият от всички обитатели на земята, с което решително се отличава от останалите, е способен на това да стане „бог по благодат“. А за всеки дар, особено за толкова голям, е необходимо да отговаряме пред Бога, както за получените таланти в познатата на всички притча. Господ нищо не ни дава напразно и ако се ползваме от нещо не според неговото предназначение, то това вече само по себе си е грешно.

Словото, което не съзижда, обезателно разрушава, при това преди всичко този, от който произлиза, а сетне и живота на хората около него. Невниманието към словото, невнимателното употребление развращава човека, опустошава, разрушава отвътре. Призвано да служи да изразява нашите мисли, тези сериозни, дълбоки процеси, които се случват вътре в нас, то, бивайки „употребено“ разсеяно и безотговорно, помрачава нашия ум, като ни лишава от последните останки вътрешна цялост. Нима за това не свидетелства и нашия повсеместен практически опит? Щом дори малко се подадем на страстта празнословие, става крайно трудно да започнем да се молим, да внимаваме над себе си, да отсечем неприличните, греховни и оскверняващи ни помисли; в душата прониква смразяваща я топлохладност. Навярно поради това и св. Антоний Велики наставлявал своите ученици: „Бог ще те пази дотогава, докато ти пазиш своите уста.“ Има такава взаимосвързаност… Затова и друг забележителен подвижник, преподобният Макарий Египетски, веднъж, разпускайки едно събрание в скита, казал на братята: „Бягайте, братя!“ А когато един от братята попитал:„ А къде да избягаме от пустинята?“, тогава той, слагайки пръст на устата си, отвърнал: „Това избягвайте“, а сетне отишъл в килията си и заключил вратата след себе си… Разбира се, не бива въобще да не говорим, винаги да пазим мълчание – подвиг, непосилен за нас, хората, обременени от множество задължения, отношения и връзки. Господ не иска от нас такъв подвиг. По-скоро трябва.. да не говорим нищо просто ей-така, без да помислим: какво, на кого и за какво говорим. Не говорете така и няма да отговаряте в съдния ден. Като помним това, то ще ни подскаже как да избягваме тези слова, които могат да ни погубят…

http://www.pravoslavie.ru