Архим. Лазар (Абашидзе): По какво се различава евангелското от човешкото добро

от Предание БГ

Хората, които не разбират духовните основи на онова, което става в света, съдят за човешките дела много повърхностно, разделят дейността на човека на явно греховна, зла и на добра, похвална само по външното й проявление, като се стараят да прекарат между едната и другата някаква приблизителна граница, основавайки се на най- неопределени, неустойчиви мерки за доброто и злото по законите на света. Светът сам в себе си не притежава онази истина, която да може да му открие истинската цена на нещата: само един закон дава ясно определение за това какво е грях, какво е благо, кое какво е - това е евангелският закон. По някои въпроси законите на този свят се опитват да приличат на християнските закони - но това е само външно: на дело там всичко е другояче.

След падението, макар че човекът е бил поробен от греха и е станал уродлив, болен, озлобен, все още запазва някои зачатъци на естественото добро, вложени в него от Създателя при сътворението, въпреки че те вече нямат чистота и святост, а са разтворени от отровата на греха. Именно върху тези жалки останки човекът е започнал да гради своите учения за доброто и нравственото, за любовта и справедливостта. Но такава осквернена от нечистотата човешка “истина” не може да го научи на истинско добро, не може да оживява и изцелява душата му, а по-скоро я въвежда в голяма заблуда.

Невярващите хора също извършват немалко красиви, като че ли похвални дела, извършват много добродетели, подвизи на милосърдието и любовта, на саможертвата; понякога дават живота си за своя народ или за ближния си, дават последния си къшей хляб на гладния, помагат си взаимно в беда, жертват имуществото си за различни добри дела; срещат се удивителни, дори героични постъпки - могат да се приведат такива примери, че мнозина ще се трогнат до дъното на душата си. И всички тези прояви, ако не са основани на Евангелието, ако не израстват от дълбините на вярваща християнска душа, всичко това, което е толкова похвално, е нечисто, осквернено от падението, няма пред Бога онази ценност, която му приписват хората. Тази важна истина мнозина днес никак не могат да приемат. Като чуят това, някои хора недоумяват, обиждат се, други се гневят.

И наистина изглежда странно - човек извършва висок подвиг, жертва живота си за ближния, умира, за да живее щастливо някой друг - и може да има съмнение, че душата на такъв герой е спасена? Може да го грози адът? Нима такава постъпка не измива всички човешки грехове? - Звучи сякаш жестоко. Но да погледнем от друга страна: ако този герой не заради Христа, не по учението на Евангелието, не от християнската вяра е почерпил сили за подвиг, ако не с Христовата сила се е извършила тази саможертва, не в името Божие, тогава би се получило, че и без вяра, и без Христовото изкупление човек може да се спаси. Това би значило, че в самия паднал човек се е запазила онази сила и чистота, които са достатъчни за неговото оживяване, за това той сам да се отскубне от веригите на греха. Тогава защо е била нужна страшната Голготска жертва, за какво са Христовото учение, Евангелието, Църквата? За какво са тайнствата, молитвите, постите, християнските подвизи? Тогава би било достатъчно само едно наше желание и усилие на волята, дори и вярата не би била нужна?... Как е възможно това?

Работата е там, че да се извършват добри, прекрасни, похвални дела и да се вършат делата на вярата не е едно и също! Добрите дела, извършвани без вяра, без Бог, са посветени на този свят и от този свят те получават отплатата си: слава, чест, почит. На вечната, небесната слава те са чужди. А делата на вярата вътрешно са посветени на Бога, извършват се с молитва, с обръщане към Бога, колкото е възможно по-съкровено, за да знае за тях само Бог, такива дела правят по-малко външно впечатление, затова ги приема Господ и ще въздаде за тях слава в бъдещия живот.

И изобщо неправилно е да смятаме, че спасението на душата и наследяването на Царството Небесно пряко зависят от нашите добри дела. Бог милува човека и го спасява не заради добрите му дела, а заради неговото вярващо, съкрушено и смирено сърце. Разбира се, вяра без дела не бива да има, пък и не може да има, тя задължително ще се въплъти в конкретни дела и тези дела непременно ще са най-добрите и най- светите, тъй като на тях учи вярващия Сам Господ.

Затова е неправилно да се проповядва на хората абстрактно добро, да се поучават те да обичат ближния, да бъдат милосърдни, добри, без да се говори при това, че те изобщо не ще могат да направят това правилно, свято, богоугодно без евангелското учение, без Църквата, без благодатта на Светия Дух, която могат да получат само в храма чрез Светите Тайнства. Ако не се каже това, хората ще мислят, че могат, ако поискат, сами прекрасно да решат проблемите си - без Църквата, без тайнствата, без благодатта на Светия Дух, без Христа.

В света често се вършат добри постъпки, но още по-често - лоши. И греховете на света са много по-рафинирани и разнообразни, отколкото благите дела в него. Тези грехове са толкова близо към такова добро, че между тях сякаш няма противоречие. Един и същ човек, когото всички хвалят за добрите му дела, веднага извършва множество лоши, на които никой не обръща внимание. Героят на света извършва някаква удивителна самоотвержена постъпка, а след нея твори нещо най-подло и низко. Такива са добродетелите на този свят: тук любовта и ненавистта са редом, тук има саможертва, геройство, милостиня и до тях - егоизъм, себелюбие, високомерие. Всъщност и едното, и другото се основават на пагубни страсти. Доброто тук сякаш съществува за това, за да откроява и придава по-голяма сладост на греха, да рафинира вкуса му. Самото добро пие с корените си осквернена вода, тайните горди и тщеславни помисли веднага заглушават всеки искрен, що-годе възвишен порив на душата.

Свети Игнатий казва: „Изпълнителят на човешката истина е изпълнен със самомнение, високоумие, самопрелъстяване; той проповядва, тръби за себе си, за делата си, без да обръща никакво внимание на запрещението на Господа (Мат. 6:1-18); с ненавист и отмъщение се отплаща на тези, които са се осмелили да отворят дума най- основателно и благонамерено да противоречат на неговата истина: признава себе си достоен и предостоен за земните и небесните награди. И обратното - изпълняващият Евангелските заповеди винаги е потънал в смирение: сравнявайки с възвишеността и чистотата на всесветите заповеди изпълнението им, той постоянно признава това свое изпълнение за крайно недостатъчно, недостойно за Бога; той вижда себе си като заслужаващ временни и вечни наказания за съгрешенията си, за неразтрогнатото общение със сатаната, за общото падение на човеците, за своето собствено пребиваване в падението и накрая, за самото недостатъчно и често пъти превратно изпълнение на заповедите“ (9, т. 5, с. 36).

„Ако те осени някакво блага мисъл, спри, не се устремявай да я изпълняваш прибързано, необмислено. Ако усетиш в сърцето си някакво благо влечение, спри: не дръзвай да се увлечеш от него. Погледни Евангелието и сравни с него. Виж съгласна ли е с всесвятото учение на Господа благата ти мисъл и твоето благо сърдечно влечение. Скоро ще видиш, че няма никакво съответствие между евангелското добро и доброто на падналото човешко естество. Доброто на падналото естество е примесено със зло и затова самото добро е станало зло, както става отрова добрата и здрава храна, когато я примесят с отрова. Пази се от вършене на доброто на падналото естество! Като вършиш това добро, ще развиеш падението си, ще развиеш своето самомнение и гордост, ще придобиеш близко подобие с демоните. Напротив, като вършиш евангелско добро, като истински и верен ученик на Богочовека ще станеш подобен на Богочовека“ (9, т. 5, с. 35).

Във всяко дело е важно да се погледне в дълбините на сърцето, в тайниците на съкровените ни помисли. Всяко дело, преди да се решим на него, се претегля и оценява от вътрешните ни сили, там става нещо като таен съвет: сърцето казва своите “за” и “против”, умът - своите, както и чувствата, плътта, нашите страсти, привързаности, слабости - тук всичко се опитва да си каже думата; и ако на този съвет се произнася справедлива присъда, делото се решава по Христовите закони, то ще се извършва за спасението на душата. Ако пък бъде допуснато лукавство в полза на някоя страст, с тайната мисъл да се утоли тази страст - извършваното дело, какъвто и външно благолепен вид да има, ще донесе на душата по-скоро вреда, отколкото полза. И най- малката и едва забележима постъпка, всяка крачка винаги се съпровожда вътре в нас от това вътрешно посвещение в името на нещо, извършва се заради земното или небесното, Божието или човешкото. И често самото това посвещение има по-голямо значение, отколкото извършваното външно дело, в него именно се състои главната цена на извършваното пред Бога.