Старец Ефрем (Аризонски): Страшна, но и поучителна история - ч.2

от Предание БГ

Горният случай показва човек, който не е бил добре подготвен за изхода си от този свят. Сега ще ви разкажа за случай на добре подготвен духовен човек, така че да можете да видите разликата в тези два примера.

Добре подготвеният човек бе моят Старец, Йосиф Исихаст. Когато той стоеше на молитва, в даден момент преосмисляше събитията от деня, за да разбере коя страст бе все още жива и кои слабости още го безпокоят и вземаше ново решение да се пребори с тях и да ги премахне. Това се случваше всяка нощ по времето, когато се молеше. Така целият този труд го бе подготвил толкова добре, колкото е въобще възможно за човешката природа. Мога да кажа това, защото той често ми казваше: ”Дете мое, трудното е да преминем моста на смъртта. След това, по Божията милост, за всичко вече е промислено.” Това бяха словата на един добре подготвен човек.

Никога не съм виждал толкова смел човек, който с такова дръзновение да се изправя пред страховете, присъщи за всеки човек. Това намери потвърждение в най-различни ситуации, свързани със смъртта му. При една от тях той плачеше поради голямата любов на Христос и нашата скъпа Богородица. Не съжаляваше за нищо. Чакаше смъртта подобно на празник, като облекчение от теготите на този свят. Той чакаше този час, за да види Божието лице, да му се наслади, да бъде преизпълнен с красотата му. Чакаше, за да влезе в ангелските селения, които дълго бе обитавал.  Поради това малко преди смъртта си започна да се тревожи и казва: „Ама защо не си тръгвам? Откровението Божие бе ясно и точно. Бог е взел Своето решение. Защо тогава се бавя?” Казах му, че ще се молим за неговото заминаване. И наистина, двадесет минути по-късно, докато говореше с отците, той погледна нагоре към небесата и съзря нещо, което само той можеше да види и не можеше да намери думи, с които да ни го опише. Сетне се поклони и каза: „Тръгвам си, заминавам. Блаженство; всичко свърши.” Затвори очи, заспивайки като блажен човек и замина за другия свят.

Трябва да се стремим да придобием ценното спасение. Тази борба не е игра. Не сме дошли тук просто да съществуваме и да живеем, без да ни е грижа. Човек е трудно да си представи колко е важен този въпрос. Бог е жив и поради това спасението на човека е нещо, което е отвъд сериозността, защото ако изгубим душата си, това нещастие е вечно. Не трябва да приемаме това лековато и да го оставим да ни се изплъзне. Сериозността му ще ни стане ясна напълно, когато наближим смъртния си час. Тогава умът ни схваща тази реалност и нещата стават сериозни. Детинското мислене остава настрана. По това време човекът вижда, че всичко, което е чул за смъртта, което е прочел, всичко, за което е предупреден, се сбъдва. Най-вече, разбира се, той вече усеща смъртта, и осъзнава, че си тръгва. Съзнанието започва да разсъждава и да се пита: „Какво ще се случи сега? Къде отивам?” Съвестта става красноречива и започва непрестанно да работи: „Това се случи, и онова, а и другото също.” Изглежда му, че чува всичко това за пръв път: „Ама кога се случи всичко това и при все това не ме притесни?” Разбира се, небрежността и леността, както и потъмняването на ума са покрили всичко, подобно на падаща завеса. А сега задухва вятърът на приближаващата се смърт и нещата стават ясни. Душата, виждайки реалността на случващото се, започва да губи кураж: „Какво ще се случи сега? Мога ли да се върна?”

„Не”, отвръща съвестта, „Сега ще продължиш към истината.”

Човекът вижда злите демони да идват. Те дълго и невидимо следват невидимите знаци. От опит знаят, че приближава смъртния час и те го очакват, сядайки на предните места. Искат да са първите, които ще дойдат и да шокират и ужасят душата с отвратителния си вид. Вадят листите с греховете на душата , за да я отчаят и обезнадеждят. Душата трепери и въздиша, и когато съзре своя Ангел-пазител - или повечко Ангели - обръща взора си, търсейки и умолявайки за помощ. Ала Ангелите помагат според делата на човека. Сетне душата обръща погледа си към близките, приятелите и братята; въздига ръцете си, молейки за помощ, но от другите няма подкрепа. И най-сетне единствената ѝ надежда е да се обърне към Божието милосърдие.

Всички неща, които казахме, са реалност и истина. Виждали сме как мнозина си тръгват от този живот. Чували сме най-различни разкази относно събитията, които стават по време на смъртния час. Всичко това съответства на прочетеното в Светоотеческото Предание. Тези неща също така ще се случат и с нас, поради което трябва да ги помним е да предприемем необходимите действия. Постоянното помнене на смъртта трябва да ни прави въздържани и да ни възнася над светските неща, които виждаме тук долу. Мисълта ни винаги трябва да е свързана със смъртта, заминаването ни, възнасянето ни към Божия съд и правда, както и положението в рая, сравнено с ада. Молитвата ни трябва да е възможно най-продължителна. Трябва да водим борба, защото молитвата на борещата се душа бива чута от Господа. Тя има дръзновение, особено през смъртния час,  и ще посрещне ситуацията по-различно.

Нека мислим дълго за тези неща. Това е светоотеческата истина. Тя е от живота. Тя е от Божието откровение. И нека бъдем вдъхновени да се борим дотолкова, че да се сдобием с вечното спасение.