Лекарство за модернизъм - ч.2

от Предание БГ

Интервю на отец Героги Максимов с архим. Рафаил (Карелин). Част първа можете да прочетете тук

- Какво кара един църковен човек да стане модернист?

- Кара го това, за което ни предупреждава Евангелието: гордостта на ума, похотта на плътта и изкушенията на този свят с неговия полу-езически дух и култът към удоволствията. Това е желанието да съчетаеш несъвместимото: светостта и греха, любовта към Христа със земните похоти, Църквата с Вавилонската кула, Божественото откровение с ограничените концепции и идеи, пропити от гордост под въздействието на страстите и себичността на човешкото мъдруване. Това е желанието да не се покориш на откровението, а откровението да бъде покорено от теб; това е нагласата към Преданието като към суров материал, от който можеш да изградиш какъвто образ искаш и който можеш да тълкуваш в съгласие със това, което ти казват твоите собствени страсти и желания. Или както се изразява един светски поет: „Бялата роза и краставата черна жаба пожелах аз да оженя”. Начинът на мислене на модернистите е насочен към земята и случващото се на нея. За тях религията не е неизменно  и вечно откровение и пътека, водеща към него, а една от гаранциите за земно преуспяване.

- Защо това изкушение е толкова силно в наше време?

- Нашето време е ера на социални и морални революции, които поразяват света. Това е един все по-ускоряващ се процес на преосмисляне и реформация във всички сфери на социалния, културния и моралния живот, като се променя понятието за морал, пречупва се начина на възприемане на света, разрушават се човешките взаимоотношения, причинява се катастрофален разпад на семейството, както и охладняването на взаимоотношенията между хората. Наблюдава се опорочаване на понятието за моралност и на извинение на греха чрез изкуството, литературата и медиите. На моралността и целомъдрието се гледа като на нещо противоестествено и вследствие на това има толкова неврози и фобии. Телевизионните шоу-програми са пълни с разврат, жестокост и прояви на гордост. Начинът на мислене на хората става все по-светски. Толерантността по отношение на похотта заедно с това развива и  толерантен начин на мислене (тъй като умът се идентифицира с една от неговите способности -  да разсъждава). В резултат на това у човека се притъпява религиозното чувство, духът му се насочва към самия себе си и изпада като че ли в някакво летаргична мечтателност, в състояние, което не можеш да наречеш нито живот, нито смърт.

Ала все пак в душата на човека остава някакво усещане за вечността, което нито позитивизма, нито атеизма могат да дадат. Поради това човекът не се откъсва напълно от религията, а търси компромиси, които да му осигурят поле за интелектуално беззаконие, без да се накърняват  похотите на душата и тялото и в същото време до известна степен да удовлетворят религиозните чувства. Общото отстъпление в духовността е основата, от която расте модернизма, който обещава да създаде ново, олекотено за волята, удобно за страстите, освободено от догмите и каноните поради гордостта на ума либерално и хуманно християнство. В такъв случай човек може да ходи на църква и да се моли, като същевременно практикува йога и медитира, както е според Източните учения, да ходи често на рок концерти, да участва в създаването на монашеска литература и спортни клубове и при все това да счита себе си за православен християнин, разбира се, без да се нарича раб Божи, а Божи син.

Евангелието, което проповядва високите идеали на християнството, на подобни люде им се струва неприсъщо и неестествено, някаква непостижима, красива абстракция, която е неприложима в живота и понякога като насилие над човешката природа, което води до принуда, съчетана с болезнени комплекси и патологии. Модернистите търсят начин да заменят аскетизма с насладите на падналото човешко естество; в този случай то е извинение за страстите и търси начин да ги съвмести с християнството. Модернистите искат да създадат единно християнство, където добрите мирно си съжителстват със злите, да подменят Логоса на Христос с логоса на Хераклит. Един от най-известните декаденти отбелязва: „Искам лодката ми да плува навсякъде, готов съм да прославя и Бога, и дявола” (Брюсов).

Във днешните времена на морална деградация и узаконяване на онова, което преди това се считаше на неприлично и отвратително, да водиш християнски живот вече е подвиг. Моралността е един от органичните елементи на религията. С нейния упадък религията престава да бъде част от вътрешния живот на човека и бива изместена към периферията на неговото съзнание. Ето няколко възможни начина за излизане от това положение. Първият е борба за запазване на моралността и противопоставяне на изкушенията на света, като съсредоточие на страстите в на една среда, която е наситена с похот, гордост и егоцентризъм, в която живее човека.

Вторият начин е този на гностицизма и скептицизма като система на отрицанието, като удобен начин да избягаш от собствената си съвест и мисли относно смисъла на човешкото съществуване, като същевременно религиозните учения и морални принципи се разглеждат като относителни концепции.

Третият път е този на задоволяването на обърканите мистически усещания чрез Източните пантеистични религии и окултизма. Четвъртият е либералното християнство - компромис между християнството и света, който премахва моралната отговорност от човека.  Християнството не е духовна радост, а начин да се чувстваш добре. То е нещо като лекарство, което не лекува, а вдъхва увереност на болния, че е здрав, като скрива от него, че вътрешността му е проядена от рак.  Това е християнство с гъска на шиш по време на Великия пост и на концерти през Страстната седмица; християнство, където земята и небесата са сменили местата си.

Евангелието не е от този свят, а от Небесата - това е гласът на вечността, който ни открива, че човек е създаден за вечност. Евангелието обвинява света за неговите грехове, поради което светът мрази Христос и Неговите последователи.

Модернизмът е работилница за производство на лъже-христосовци, котлето на бояджията, в което можете да боядисате църковните одежди във всеки цвят. Модернизмът няма академична, културна или богословска основа. Това е бял флаг, вдигнат пред агресивността на секуларизма. При все това той е в съответствие с нагласите на голяма част от обществото и то го приема без много-много да му мисли; те го приемат защото го желаят вместо суровата реалност, искат да повярват в една розова утопия.

- Понастоящем сред някои православни съществува доста скептицизъм във връзка с Църковното предание, литургическите традиции и дори за тази или онази догматическа точка. Нещо повече – този скептицизъм доста агресивно се представя като „научен“, като „просвещение“, дори като „честност“. Какво бихме могли да кажем за този феномен?        

- Предтеча и неизменен съюзник на модернизма е хуманизма. Това е обърната ценностна скала, където най-високото място е заето от падналия и пълен с грехове човек. Хуманизмът не е просто предпочитане на човека пред Бога, а също така и поробването на божеството от страна на човека. Горделивият човешки разум отхвърля и отрича Св. Предание, потъпква го и му се присмива, също както победителят разкъсва на парченца знамето на загубилия. Нихилистичната нагласа към религията е облечена в мъглявия и неясен термин „научност“. В модернизма се наблюдава разкъсване между миналото и настоящето. Вярата се превръща в сътворено божество, а еклесиологията в търсене на правилната църква. В резултат на т.нар. „научен подход“, приложен по отношение на религията се стига до поредица от несъвместимости, което не води до нищо и в крайна сметка на мястото на Преданието остава празна дупка. Този метод руши всяка твърда основа относно истината и отхвърля присъствието на Светия Дух в Църквата, Който животвори и съхранява Църквата. А тук Църквата бива заменена от групичка учени, най-често с притъпена вяра и раздуто его, които гледат на Църквата и на нейните традиции като на парцел, върху който могат да построят каквото решат.

Научният метод, приложен към религиозния светоглед, в крайна сметка деградира в критицизъм. Всичко, което се включва в Преданието минава през ситото на човешкия разум, без да могат да се разберат духовните явления и духовния свят. Различен, нетипичен метод за установяване на истината се прилага върху религията (ако в техниката и приложната наука експериментът служи като основа за научния метод, то тогава религиозният опит, който включва благодатта, не може да се повтори в предварително зададения експеримент). Наличната информация в литературата и материалните паметници биват подложена на съмнение от модернистите, като обективната реалност се заменя с личните предпочитания и вкусове.

Фактите минават през мелницата на критицизма и остатъците се пришиват към специфична система, която по своята същност е изкуствено създадена. Върху определени факти те градят своите измислени теории, които си противоречат и не съответстват една с друга. Обикновено първо се появява теорията, след това се изнамират фактите и всичко това се прави под прикритието на науката. Можем да кажем, че научният подход, използван в средите на модернистите, е основан на принципа на случайността (оцелели по случайност ръкописи, надписи и т.н.), навързани помежду си с помощта на пълни фантасмагории. Така току пред очите ни се появяват научни теории и хипотези, които се развиват, променят и се разрушават.

Свойствено за Преданието и постоянството е разпознаваемостта; а за научния метод е голият рационализъм, както и изграждането на празни теории, които се появяват и изчезват, също както искрите от фойерверките се запалват и изгарят. Но този т.нар. „научен подход“ има своята психологическа основа в съвременния човек, а именно безграничната вяра в човешкия разум като универсален инструмент за познание на истината, недоверието към духовните явления, както и желанието те да се обяснят с материални средства. Образно казано, това е потвърждаване на метафизиката чрез физиката, светът на безкрайното чрез ограничения човешки разум. Можем да кажем, че научният подход, приложен към религията, се намира в сферата на фантастиката и рационалистичния нихилизъм.

- Какви са причините за това явление?

- Оскъдяването на вярата води до празнота в душата и човек се опитва да я запълни с рационализъм, погрешни тълкувания и критически подход, който е псевдонаучен и непостоянен. Тези деформации водят чувство за елитарност и интелектуалност.

Трябва да помним, че Църквата е стълб и крепило на истината и че всичко, което не намира потвърждение в Църковното учение е съмнително, а което му противоречи е лъжовно.

Също така да помним, че Св. Предание не е развито от светоотеческите творения, а го е имало в Църквата поначало; то е намерило своя израз в Патерика. Тук благодатта на Светия Дух е избрала и съхранила всичко, което е съвместимо с духовната истина.

Четирите евангелия са взети и отделени от другите неистински или изкривени версии на Евангелието - като например апокрифните – и тези текстове са запазени от Църквата. Ако църковното Предание не съществуваше, то тогава границите между Боговдъхновените Писания и апокрифите би се размила. По време на Вселенските събори светите Отци, като утвърждавали Православието, се обръщали преди всичко към Свещеното Предание. По този начин догмите, приети от Църквата, винаги са съществували в нея и по време на Вселенските събори те просто изкристализирали в Преданието.

Църковното богослужение също води началото си от Апостолското Предание. Модернистите отхвърлят възприетото от Църквата и заместват съборния начин на мислене и Св. Предание с хаоса на кратковременните човешки мнения.

- Отец Рафаил, какво бихте посъветвали тези православни, които се срещат с явления като модернизъм и скептицизъм; например студенти, които могат да чуят подобни неща на лекции?

- Бих ги посъветвал да се отнесат критически към научния критицизъм, който вече дискредитира себе си като анти-библейски и да се отнасят с недоверие към онези, които не приемат Св. Предание, след като то получи и продължава да получава множество потвърждения в археологията и археографията. За онези, които сериозно желаят да изучават православно богословие, съветът ми е да изучат внимателно класическата теология – творбите на богословите от 19 в. и цялата Патристика. Съотношението между класическата теология и съвременния модернизъм, макар и трудно, може да се сравни със съотношението между класическата музика и съвременната рок и хеви метъл музика. Трябва да се молим вътрешно, особено с Иисусовата молитва, която прави не само ума, но и сърцето православно и човек започва да усеща постоянното несъответствие и лицемерие в творенията на днешните модернисти. 

- Съществува ли общо „лекарство“ за модернизма?

- Лекът е смирението на ума и чистотата на душата. Древните мъдреци са казали: „Човек е това, което яде“, като имали предвид не само физическото, но също така духовното и интелектуално консумиране. За да запази православния си светоглед, човек трябва да внимава какви книги чете. Мъдрият Соломон казва: Пий от водата на твоя водоем и от оная, що извира от твоя кладенец (Притчи 5:15). Водоемът са творенията на светите Отци, а кладенецът е Църквата. За да запазите съзнанието си не само от модернизма, но и от най-различни измами, включително окултизъм, трябва да предпазвате душата си от греховни образи и примамливите изкушения на дяволските проявления, които, щом бъдат доброволни приети от човек, изкривяват чувствата, замърсяват паметта и отклоняват помислите му. Ако човек запази чистотата на душата си, тогава неговата религиозна интуиция ще му подскаже къде е истината и къде са лъжите.

- Според вашите наблюдения, кои са най-големите опасности в духовния живот, дебнещи вече въцърковения християнин? Как да ги избегне?

- Християнинът, особено в началото на църковния си живот, несъзнателно идентифицира Църквата с духовенството. Поради това лошия пример на някой духовник, неговите неприемливи действия и дори слухове относно неговите пороци могат да станат причина за недоверие и разочарование не само спрямо дадения клирик, но и към самата Църква. Духовниците винаги трябва да се пазят да не послужат за съблазън на своето паство чрез действие или слово. Свещеникът учи не само като проповядва, но и с примера на своя живот. И ако примерът е лош, тогава никаква проповед не може да е от полза.

Друга причина за охладняване е усещането за самота и безразличие в Църквата, когато свещеникът не се интересува от духовния живот на своите енориаши, когато те са се отчуждили и когато енорията не е едно духовно семейство.

Има и още една причина, особено опасна за интелектуалците – желанието да получат всички духовни дарове наведнъж. Гордостта, надменността, чувството за увереност в собствения разсъдък, чувството за елитарност и за избраност могат да са заплаха и вместо християнския мистицизъм, основан на смирението и послушанието, да има един фалшив и  изкривен мистицизъм. Поради това се нуждаем от ръководство в духовния живот; ако нямате наставник, то поне се консултирайте с по-възрастни и опитни хора. Човек трябва да започне своя духовен живот с покаяние и очистване от греха. Онези, които мислят да получат без това дара на Божествената любов – за която мнозина говорят, ала малцина притежават, са подобни на човек, опитващ се да построи къщата си, започвайки от покрива. Постепенността и постоянството са абсолютно необходими в духовния живот; тук собствените предположения и открития, които изглеждат като духовни прозрения, са опасни. 

- Защо активни въцърковени хора преживяват охладяване по отношение на вярата? Възможно ли е да запалят отново вярата в своите души?

- Охладняване към вярата се случва, когато някой не живее според евангелските заповеди, а според страстите, когато се осланя само на изпълнението на ритуалите, като забравя за очистването на сърцето си от греха, когато смята, че може да разбере тайната на вярата със силата на своя ум, а не чрез подвига на целия си живот, особено по отношение на покаянието и молитвата. Светите Отци казват, че благодатта се връща през същата врата, през която си е тръгнала. Трябва да се потрудите и с помощта на духовния си отец да разберете защо е охладняла вярата ви и какви грешки сте допуснали. Вярата просвещава ума чрез догмите, а сърцето чрез благоговение и участие в тайнствата, молитвата у дома, а волята се заздравява чрез изпълнение на евангелските заповеди. Често охладняването се случва заради съкращаването, а сетне и на изоставянето на молитвите, които са необходими за християнина. Поради това св. Теофан Затворник ни наставлява: “Оградете себе си с правила“. Тези правила трябва да включват сутрешните и вечерни молитви, четенето на Евангелието и посланията, като и на Псалтира. По-добре е да не си правите сами правилата, а да следвате наставленията на духовния си отец или на енорийския свещеник, при когото се изповядвате.

Трябва да знаем, че има периоди на охладняване на вярата в живота на човек, допуснати от Бога, сякаш сме изоставени от Него, за да разберем, че със собствените си сили без благодатта не можем да постигнем нищо, освен да съгрешим. Това е урок по смирение, който трябва да помним през целия си живот.

Има и друга причина за очевидно охладняване: благодатта действа особено ясно и силно в човешката душа когато тя е в началото на духовната пътека, сякаш носейки я на криле; но сетне, според мярката на духовното развитие, благодатта сякаш намалява, така че човек да не става мързелив, но със своята воля да направи всичко възможно да участва в  духовния живот. През подобни периоди, които са неминуеми, не трябва да се отчайваме, но да продължим да се молим и да ходим на църква.

-  Какво бихте посъветвали тези, които се наемат да говорят публично относно богословието или духовния живот?

- Бих ги посъветвал да се консултират с духовния си отец и да искат неговото благословение, а ако духовният ви отец няма време да прегледа написаното, тогава го дайте на някой добре запознат с богословието, който има правилна духовна нагласа.