Обръщение на Архиерейския Синод на Руската Задгранична църква към клира и паството по повод предстоящия всеправославен събор на о-в Крит

от Пътят на отците

НЮ-ЙОРК:13 април 2016 г.

Обръщение на Архиерейския Синод на Руската Задгранична църква към клира и паството

Возлюбени в Господа отци, братя и сестри — 

клир, монашестващи и паства на Руската Задгранична църква!

 

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

В светлината на публикацията на документите, които трябва да бъдат разгледани на предстоящия Всеправославен Събор на о. Крит 16-27 юни 2016 г., Архиерейският Синод на Руската Задгранична църква пристъпи към разглеждане на посочените текстове съвместно с множество йерарси, клирици и миряни, които продължават подготовката за Великия Събор; и се стреми да съобщи на богоспасаемото паство и на другите за онези предложения, които внасяме, предвид това, че документите на Събора будят интерес и предизвикват въпроси у твърде много хора. В това дело, както и във всичко, ние помним словата на Господа, обърнати към светия апостол Петър: Господ съобщава, че делото на бъдещия пастир ще бъда да пасе (да храни) Неговите овци (Йоан 21:17); и също така, че храната за онези, които Го обичат, е в усърдното опазване на онова, на което Христос ни учи: Ако Ме любите, опазете Моите заповеди (Йоан 14:15), и ако някой Ме люби, ще спази словото Ми (Йоан 14:23).

Като изпълнява с усърдие тези божествени заповеди, цялото изпълнение на йерархията на Руската Православна църква, стремейки се да приложи съвета на праведния Соломон: да направи ухото си внимателно към мъдростта, и приклони сърцето си към размишление (Притчи 2:2), разглежда със смирение, усърдие и покорност документите, които станаха достъпни за всички. Тази задача се осъщесвява в дух свободен от страх или светски грижи, защото ние горещо вярваме, че Сам Господ винаги остава кромчия на Църквата: Той води Своята църква много векове до наши дни и продължава да ни ръководи и пази в днешно време и до свършека на света. Ние, по-скоро, предлагаме размисли над някои от текстовете, за да присъединим нашите мисли към разсъжденията на онези мнозина, които се трудят за благото на всички наши общоправославни начинания, в това число на Светейшия Патриарх и онези членове на нашата Руска Православна църква, които се трудят заедно с него на нивата на подготовката на Събора. Докато някои от документите (които бяха подготвени от предсъборното съвещание за разглеждане от Всеправославния Събор, и които, разбира се, не са окончателни текстове, но задължително само предварителни) не будят загриженост, а дори нещо повече: съдържат важни разяснения (вж. например, документът „Автономията и начинът за нейното провъзгласяване“), използването в други текстове на термини, допускащи двояко тълкуване, липсата на богословска точност и използване на чужд за свещената традиция на Църквата еклесиологичен език, изискват коментари, които могат да поправят целия текст. Става дума, преди всичко, за два от документите. "Отношения на Православната църква с останалия християнски свят" и "Мисията на Православната църква в современния свят"; също възникват няколко въпроса и към текста, който регламентира процедурната съставка, озаглавен "Правилник за организацията и работата на Светия и Велик Събор на Православната църква"

 

Документът "Отношения на Православната църква с останалия християнски свят"

Изучавайки документа "Отношения Православната църква с останалия християнски свят" ние не можем да отминем явната несъгласуваност – както от гледна точна на понятийния аппарат, така и концептуалната, - но с още по-голяма горест, отбелязваме несъстоятелността на документа от гледна точка на изповеданието на истинската православна еклесиология, в онази степен, в която е необходимо за надлежното провъзгласяване на Истината Христова в разделения свят. Според нашата оценка, този документ е най-спорният от всички Предсъборни документи и за да придобие допустима за приемане форма, той трябва да бъде съществено доработен и поправен на сесиите на Великия Събор. Несъответствията в еклесиологичната терминология са очевидно изразени и вече бяха посочени, в частност, от Негово Високопреосвещенство Навпактския и Свето-Власиевския митрополит Иеротей и Негово Високопреосвещенство Лимасолския митрополит Атанасий, а също от мнозина богословски образовани представители на православното духовенство и миряните.

Макар, че документът започва с думи, определящи Православната църква като "Едната света, съборна и апостолска църква" (т.1), която "основава единството на Църквата върху факта на нейното основаване от нашия Господ Иисус Христос и върху общението в Светата Троица и в тайнствата" (т.2), терминологията, използвана в хода на последващия текст, разкрива двусмислени фрази, далеки от яснота и истинност. Освен, че заявлението за Православната църква, като за "Едната" църква, се подронва от последващото твърдение, че "Православната църква признава историческото съществуване на други християнски църкви и изповедания, които не са в общение с нея" (т. 6) и от повтарящите се фрази "други християнски църкви и изповедания" (т. 6, т. 20), в документа липсва каквато и да е връзка с факта, че Църквата не само е  "основана" от нашия Господ Иисус Христос (вж. т. 2), но е и Негово мистично Тяло, винаги единно и неделимо (срв. Еф. 5:30, Кол. 1:24). Макар, разбира се, всички да признават съществуването в историята на групи, които отделно от Православната църква се стремят да следват Спасителя, и които могат да наричат сами себе си «църкви», православната еклесиология не допуска множественост на онова, което трябва да бъде винаги едно и единно: Самото Тяло Христово. Във всекидневната реч такава терминология (например "другите църкви") понякога се използва за удобство, но тя е недопустима в официален църковен документ, който трябва да бъде безупречно точен и ясно и недвусмислено да изразява онова Предание, което сме получили от Отците, и което те са получили от Господа.

Още по-сериозни са недоработките, засягащи същностните граници на Църквата, към чието разбиране беше и насочен документът: липсва разбиране за Църквата и нейните отношения към онези, които се намират вън от нея. В нашите сърца отеква чувството на свещеномъченика Иларион (Троицки), който за разцепения християнски свят е казал: «Кой от съзнателните християни не скърби  с душата си, когато вижда вражда и разделение сред хора, които трябва да са обединени от вярата си, сред които трябва да царува мирът, оставен и даруван от Христа на Неговите ученици, и любовта, излята в сърцата на християните от Светия Дух!» - но същевременно признаваме, че достигането до този мир за онези, които са разделени, е възможно единствено чрез обявяване на едничкия истински път към единството: спасителният живот предлаган в Църквата; а разбирането, как да се върнеш в неделимата Църква започва с правилното разбиране на разделението. Тук документът е най-неясен. Никъде в текста разделението между християните не се определя, съгласно правилата на Светите отци и каноните на Съборите, като следствие от разколи и ереси (и което е най-удивително, тези термини въобще отсъстват в текста), каквото то е в перспективата на разрива с и напускането на Тялото и Истината Христови   [1]. Вместо това документът възприема квазицърковен подход, съгласно който разделенията се мислят вътре в някакво широко разбирано "християнско единство" (т.4), което само по себе си става двусмислен израз, намекващ за върховно "единство  на вярващи в Христа" (пак там), което се разпростира извън пределите на "едната свята, съборна и апостолска църква" и включва в себе си множество други конфесии   [2].

В дух на инославно и не съответстващо на православната еклесиология разбиране документът развива идеята за християнското единство, като за нещо "изгубено" (т. 5), а "възстановяването на християнското единство" е обявено за една от постоянно присъстващите цели на Църквата (т. 4, 5, 12, 24). Това твърдение противоречи на правилното твърдение, че "Според онтологичната природа на Църквата нейното единство не може да бъде нарушено" (т. 6). Нещо повече, смесването на вярното твърдение, че Църквата свидетелства на "тези, които са извън нея" (пак там), с посочването, че тя активно работи с различните деноминации за търсене на "изгубеното християнско единство въз основа на вярата и преданието на древната Църква на седемте вселенски събора" (т.5) ясно дава да се разбере, че в гореспоменатото единство Светата Православна Църква на тези Събори е не повече от частица или парченце, а не неразделно цяло, опазвана от Христа, като Негова Невеста (Еф. 5: 25-26, 32). Във всичко това не само се привнася чужда еклесиология, зафиксирана в Проект на документ на Всеправославен Събор, но и се оставят без внимание действени пастирски възможности. На нас действително ни предстои да се възползваме от случая, именно сега, когато се разработва съборния документ, да заявим, че действителното отсъствие на единство сред християните днес – е загубата на единство на инославните с Православната Църква; и пътят към изцелението, което може да даде на човечеството истинското единство, - е разкаянието за разколите и ересите и завръщането в Едната Църква, единството на която никога не е било губено [3]. К огато на Божествената литургия се молим, възгласяйки прошението "о соединении всех", то иде реч за Божественото запазване  на вътрешното единство, при това ние храним в сърцата си надеждата, че отделилите се от това единство ще могат да се върнат в него. Всеправославното заявление, което не благовести тази евангелска надежда в света, пропуска възможността по подобаващ начин да носи вестта за спасението.

Същият този документ съдържа и други грешки, които не можем да не отбележим. Точка 23на документа, говорейки за необходимост от междухристиянски богословски диалог (който сам по себе си е добро начинание), добавя, че такъв диалог изключва "всяко действие на прозелитизъм или други предизвикателни действия на верски антагонизъм" (т.23). Изглежда проблематично отъждествяването на термините "прозелитизъм" и "верски антагонизъм"; Господ ни заповядва активна проповед (водеща до кръщаване) на "всички народи" (Срв. Мат. 28:19, 20), и уверява Църквата, че Той особено ще запази онези, които са пришълци в Нея – и наистина, в Божествената литургия ние пеем заедно с псалмопевеца "Господ пази пришълците" (κύριος φυλάσσει τοὺς προσηλύτους, Пс. 145:9). Категоричната забрана на „прозелитизма“, насочен от православните към инославните, по същността си е мълчаливо приемане "равенство на вероизповеданията" (което, както правилно твърди самият документ, не може да бъде прието (срв. т.18)) и това се квалифицира като признаване идеята, че инославните вече са обединени в Тялото Христово (Църквата) и затова не трябва да бъдат привличани с покаяние да влезнат в Него.  Допускаме, че еднозначната противоречаща на евангелието забрана за "прозелитизъм" е не онова, което имат предвид авторите на текста, които са отъждествили "прозелитизъм" с "предизвикателни действия на верски антагонизъм"; и тук този термин се използва в широко употребявания в разговорния език смисъл за обозначаване на използваните в проповедите нечестни и често коварни практики, а не за обозначаване на проповедта като такава (предполагаме, че в същото това разговорно значение е използван цитираният термин в съвместната декларация на Светейшия Патриарх Московски с Римския Папа  [4]). Обаче, макар и неформалното използване на този термин в смисъл на недостойно поведение, да е допустимо в такъв род декларации, но във формален еклесиологичен документ той е недопустим.

 

Документът "Мисията на Православната църква в съвременния свят"

Проблемните места, налични в документа "Мисията на Православната църква в съвременния свят" в сравнение с текста за отношенията на Православната църква с останалия християнски свят са скрити по-дълбоко и се отнасят към сферата на богословието, и именно затова изискват по-специално внимание. Негово Високопреосвещенство Навпактския и Свето-Власиевски митрополит Йеротей вече обстойно изложи основите на антропологичните грешки, върху които се гради текстът на документа. Съсредоточаването му върху делото на Православието за укрепване на мира, предотвратяване на войната, борба против дискриминацията, и др., само по себе си е възвишено, но по вина на тези грешки става крайно проблематично, ако в документа не се внесат поправки.

Сърцевината на проблема е в това, че в документа постоянно се използва терминът "човешка личност", когато би трябвало да се използва "човек", и цялата разработка на хуманистичната дискусия в документа е основана върху развитието на посочената конструкция[5] . Терминът "човешка личност" за означаване на човека се използва изключително от времето на В. Лоски, който и сам отбелязва терминологичната новост на употребата; и макар този термин в последвалите дискусии да е станал почти задължителен, Светите отци последователно са използвали термина от Свещеното Писание и литургичния език "човек". В нашия вероучителен език терминът "лице" (person, Gr. πρόσωπον)   [6] се използва преди всичко по отношение на Божествените Лица на Светата Троица, при изповядване на отделните Ипостаси: Отец, Син и Свети Дух, а също и при описание на единствеността на Ипостаста на Сина, в Когото Божествената и Човешката природа са съединени "неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно" (правило Четвертия Вселенски Събор). Практически никога този термин не се прилага за човека (в който отсъства такава особеност), именно за да се обозначи абсолютното различие между сътвореното и Несътвореното – независимо, че човекът е "образ и подобие Божие", той в своята сътвореност не може да се сравни с Онзи, който е безначален.

Това уточнение, което отначало може да изглежда малко твърде детайлизирано или дори педантично, има принципно значение за православното богословие и антропологоия, а също демонстрира необходимост от най взискателно внимание при предоставяне текстове за широка употреба (дори в случай като този, където текстът няма претенции да разработва тринитарната доктрина, но непреднамерено развива доктринално проблемни теми).

Увеличаването на броя на погрешните приложения на термина  «лице» по отношение на човека през последните 75 години доведе до многобройни изкривявания на богословския език в сферата на изразяване на православното вероучение: един от най-забележимите резултати, до които води езиковата неточност, е концепцията, че има «общение на Божествените Лица», както пряко е посочено в документа (т.Б.1)  [7]. Систематичните богословски дискусии от четвърти и пети век обясняват, че Отец, Син и Дух са обединени в извънвремево общение на същностите (в Раждането на Сина, Изхождането на Светия Дух и Монархията на Отец), но не в общение на лицата. Неправомерното прилагане на термина «лице» по отношение на човека води, обаче, до съображения за общността на човешкия род с приложимото към природата на Светата Троица във форма, противоречаща на  ясното учение на Отците и Вселенските Събори. Освен това неточната употреба на тринитарната терминология създава нови антропологични проблеми, които възникват поради отношението към "човешката личност" като към член на "общество от личности, които чрез единството на човешкия род по благодат отразяват живота в Светата Троица и общението на божествените лица" (Б, 1 - едно от най-проблематичните изказвания в документа)  [8] . Макар действително човешката свобода (предмет на т. Б) да е дар и следствие от това, че човек е създаден "по образ" Божий, но нито човешкия живот в широките възможности на човешкото поприще, нито свободата, която той практикува, е сравнима със свободата на Божественото лице в Неговото вечно съпребиваване. Погрешната антропология се вижда по хода на целия документ и неин резултат става желанието да се насърчава «съвместното приемане на висшето достойнство на човешката личност» (т. А.3)   [9] , като източник за мисията. Докато човекът невярно се определя като човешка личност, отразявайки невярната концепция за "общение на Божествените Лица" в Светата Троица, всички думи за "висшето достойнство на човешката личност" се разработват в преднамерено некоректни термини.

Ценността на човека е наистина висока, но истинската основа за неговата ценност е определено в тварната различност от Лицата на Светата Троица, в живота на Които той въпреки това е призован и Чийто образ той мистически носи, което прави човека специален, сред всички творения, благодарение на което той може да достига подобие Божие чрез обожение на своята природа.

Като цяло искаме да подчертаем, че в документа за мисията на Църквата има казано и много важно: неговият акцент върху правилното използване на човешката свобода, подкрепата на мира и справедливостта, борбата с дискриминацията, посочване секуларната и потребителската идеология на нашата съвременна култура като причина за многобройните проблеми и др. – всичко това са достойни и Богоугодни цели. Но те не трябва да се постигат чрез използване на погрешни антропологични и богословски концепции. Изразът "човешка личност" трябва на всякъде да бъде заменен с по-приемливия термин "човек", особено в ключови фрази, такива като "достойнство на човешката личност" (А. 3). По подобен начин и други допускащи двояко тълкуване или неправилно употребявани термини трябва старателно да бъдат проверени и коригирани (като, например, използването на термина "гендер",  макар в действителност да се има предвид  "пол" (ср. Въведение; т. Д [2, 3]).

 

Забележка по вопросите за процедурата и авторитета на Събора

В заключение следва да кажем няколко думи за работните процедури, определени за Събора, от гледна точка на това, какъв авторитет ще имат всички одобрени от него документи в православния свят.

Ние не бяхме първите, които забелязахме погрешното еклесиологично твърдение, което присъства в т. 22 на документа "Отношенията на Православната Църкви с останалия християнски свят", където се заявява, че "запазването на чистата православна вяра се осигурява единствено от съборната система, която от незапомнени времена в Църквата представлява компетентния и висш съдник по въпросите на вярата". Светите Събори в Църквата, дори онези, които са били признати от Църковното съзнание за Вселенски, никога не са били "висш съдник по въпросите на вярата", но, по-скоро, водени от Светия Дух,  потвърждение на единствения критерий в делата на вярата, който е изразяването на Волята Христова. Чистата Православна вяра е била запазване не "благодарение само на съборната система", но от непоколебимото, активно главенство на Христа над Своето Тяло, Който по подобаващ начин е съставял и молитвено съединявал Съборите по-скоро за явяване на истината, отколкото за нейното определение. Това се осъществява чрез даруваната на йерарсите на Църквата апостолска благодат, която в съборната молитва и пренията тайнствено разкрива Волята на Бога, говорещ в сърцата на Своите служители и чрез тях. По тази причина Съборите, признати от Църквата като имащи безусловен авторитет за Нейните дела и живот, са били именно онези, на които се е спазвала пълната свобода на тази епископска благодат. Всички епископи в равна мяра притежават апостолска благодат и на Събора всеки епископ има свободата при пълното събрание да възвиси своя глас. Само в такъв случай Съборите могат да кажат угодно бе на Светаго Духа и нам (Деян. 15:28) и с власт да провъзгласят Волята Господня. Предсъборните определения и решения на събранието на Предстоятелите на Поместните Православни Църкви, постановени в т. 3, 12 и 13 в "Правилника за организацията и работата на Светия и велик събор на Православната църква", ясно показват, че Всеправославното съвещание, планирано за тази година, няма да бъде по своята природа Събор. В дух на пълно доверие и любов, бързаме да добавим, че това в никакъв случай не означава, че то не може да стане ценно и важно, и ние искрено се молим за плодотворно събрание, което ще изведе междуправославния диалог и сътрудничество на ново равнище. Обаче, събрание-събор, който включва в себе си само определен брой представители-архиереи (чл. 3, 1.), на който гласуването за приемане на текстове става по безпрецедентния принцип "една църква - един глас", т.е. гласуването става "от автокефалните православни църкви, а не от всеки един член на техните делегации на събора" (ст.12, 1.), където открито се допуска, че "гласуването на текстовете в събора по църкви, а не по членовете им не изключва отрицателното становище на един или на повече архиереи от една делегация на някоя автокефална православна църква" (чл. 12, 2.), и който свежда всеки такъв несъгласен глас до "вътрешен проблем на автокефалната църква, към която този архиерей принадлежи" (чл. 12, 3.) – всички тези моменти показват, че всякакви документи, приети от този събор вярно могат да имат "всеправославен авторитет" (чл. 13, 2.), но този авторитет не може да бъде нито догматичен, нито отнасящ се до учението. Той ще представлява единствено авторитета на гласовете на онези йерарси, които чрез този регламент са били допуснати да присъстват, говорят и гласуват. Докато ние сме удовлетворени от това, че задължението за единодушно съгласие за всяка поправка (чл. 11, 2), също както и за приемане на самите текстове (ст. 13, 1), съразмерно защитава от възможността да бъде натрапен някакъв текст чрез "избора на мнозинството", все пак остава факт, че дори в случаите, когато решенията се приемат единодушно от присъстващите, тези решения никак не могат да бъдат разглеждани като свидетелство за съгласието на Пълнотата на Църквата, а следователно и тяхната авторитетност ще трябва да се разбира по съответен начин.

 

Заключение

Подготвихме горепосочените забележки, за да предложим за разглеждане на предстоящия Събор няколко важни поправки към документите, в духа на братско сътрудничество, за подкрепа на нашите братя-йерарси на другите Поместни Църкви, които се изказват по подобен начин (за някои от тях споменахме по-горе); а също, за да уверим повереното ни от Христа богоспасаемо паство, че и самите пастрири с особено внимание се отнесоха към поставената задача за изучаване на документите.

Стремежът да се откликва на пастирските нужди, отчитайки особеностите на днешния век, изисква както усърдна молитва, така и аскетически подвиг от всички християни, но също и самоотвержен и задълбочен труд, за да се гарантира, че във всеки издаден от Църквата документ е опазена верността на унаследената от нас Блага Вест.

Всички подобни текстове, и в наши дни, и в историята, преминават и са преминавали през не един етап на подготовка и преразглеждане; и обстоятелството, че ние съвместно с другите намерихме сериозни несъвършенства в няколко от документите, предложени за разглеждане от предстоящия Събор, не трябва да буди нито страх, нито безпокойство. Светият Дух, Който винаги с любов води Църквата, и днес не е далеч от нас; и в наше време, както и във всички времена Църквата не остава без действащото главенство на своя Истински Глава, Христос, нашия Бог, на Когото с пълно упование вярваме, че Той ще поведе Своето Тяло по верен път.

Усърдно изпросваме молитвите на цялото наше верно паство, та непоколебимо основани върху камъка на Църквата, тези молитви да укрепват всички йерарси, трудещи се за благото на този диалог и събрание.

С любов в Господа, 

+ ИЛАРИОН,

Митрополит Източно-Американски и Ню-Йоркскй,

Председател на Архиерейския Синод.

+ МАРК,

Архиепископ Берлински и Германски.

+ КИРИЛ,

Архиепископ Сан-Франциски и Западно-Американски,

Секретар на Архиерейския Синод.

+ ГАВРИИЛ,

Архиепископ Монреалски и Канадски.

+ ПЕТЪР,

Епископ Кливландски.

+ НИКОЛАЙ,

Епископ Манхатънски.




[1] Както например, това е изразено с прости думи от свети Василий Велики в неговото първо каноническо послание (Послание 188), а също и в първи канон на същия йерарх и коментарите към това на свети Никодим Светогорец; както и във много други елементи от традицията на Църквата.

[2] В тази връзка сме особено благодарни на Негово Високопреосвещенство Навпактския и Свето-Власиевския митрополит Иеротей за разяснение, което той даде на 18 януари 2016 г. в своето "Письмо до Священия Синод на Еладската Църква". Митрополит Иеротей обръща внимание на имплицитно присъстващото така наричано "кръщелно богословие", което възниква с оглед препратките на документа към 7 правило на 7-ия Вселенски Събор и 95 правило на Пето-Шестия Вселенски Събор; и то, както също отбелязва Негово Високопреосвещенство, поставя под въпрос решението на патриарсите от 1756 г., съгласно което кръщението в Православната Църква няма паралели в другите конфесии.

[3] Благодарни сме за пояснението на този момент, което беше предложено в неотдавнашното писмо на Негово Високопреосвещенство Лимасолския митрополит Атанасий от 11 февруари 2016 г., с обоснованите изводи на което, сме съгласни.

[4] См. "Съвместна декларация на Римския Папа Франциск и Святейшия Патриарх Кирил" 12.02.16 Т. 24.

[5] Наблагаме на изключителната точност, котоято трябва да бъде приложена в това отношение; документът, обаче съдържа както верни препратки към термина "човек" (man, ὁ ἄνθρωπος), така и некоректни препракти към термина "човешка личнось" (human person τόν ἀνθρώπινον πρόσωπον). Препрактката към термина "човешка личнось", който е и коренът на богословския проблем в документа, се съдържа в точки: т. А.1, 3; 2.1, 3; 3.1; т. Е.5.

Заради онези, които четат текстовете в други преводи, ще отбележим, че проблемът тук е още по-сериозен (например, широко разпространеният превод на английски език,  при все че този превод сам по себе си не е официален превод на Предсъборния орган, постоянно смесва тези аспекти, без да може да направи разлика между термините в официалния текст, придържайки се практически във всички случаи към израза "човешка личност", дори когато се използва терминът "Човек", "ὁ ἄνθρωπος" (срв. Въведение точки 2, 4;.... член 1.I, повтаря се в Б.1; Е.3, повтаря се в Е 12, Е 15)

[6] Изтъкваме важното разграничаване между богословското използване на руски и гръцки език: на руски език, този въпрос може да изглежда второстепенен, тъй като тук има разлика между "Лице" (употребявана по отношение на Светата Троица) и думата "личност", отнасяща се понякога за човек. По този начин се запазва разликата между типа Лице в Святата Троица и сътворения човек.

Така в официалната руска версия на настоящия документ, в стоящ под въпрос израз винаги се употребява "човешка личност" а не "човешко лице", докато, в гръцката такава лингвистична разлика не съществува, поради което във всички места се упутребява категорично неприемливото ἀνθρώπινον πρόσωπον.

Към въпросите за богословската точност на документите на Събора се добавят и процесуални проблеми, тъй като официалната версия на руския текст съдържа речникова диференциация, каквато липсва в гръцката версия. Допълнително несъответствие се проявава в официалната френска версия на документа, където "la personne humaine" (или варианти на това понятие) се използва 12 пъти, докато в руската и гръцката – 7, тъй като често се използва там, където в гръцкия стои  ὁ ἄνθρωπος, а в руския -  "човек" (например във въведението; т.1). По такъв начин имаме работа по-скоро с три различни документа,  които използват различни разграничения и речникови нюанси, отколкото с един текст, преведен на три езика.

Макар в руския език разграничението на думите "лице" и "личност" може да бъде по-малко проблематично от пряката употреба на понятието "лице" по отношение на човек, все пак всичко това е богословска иновация, която не си струва да бъде насърчавана. Струва ни се, че богословски точно ще бъде да се изключи това и във всички възможни случаи да се използва по-правилното  "човек, ὁ ἄνθρωπος, l’homme" за означаване на човек.

[7] Двете официални версии – както на гръцки, така и на руски - съдържат неточно богословско твърдение, описващо Пресветата Троица, като: «общение на божествените лица», «κοινωνίαν τῶν θείων προσώπων».  

[8] Рус.: «и как члену сообщества личностей, в единстве человеческого рода по благодати отражающих жизнь и общение Божественных Лиц в Святой Троице ». Греч. «καί ὡς κοινωνίαν προσώπων ἀντανακλώντων κατά χάριν διά τῆς ἑνότητος τοῦ ἀνθρωπίνου γένους τήν ἐν τῇ Ἁγίᾳ Τριάδι ζωήν καί κοινωνίαν τῶν θείων προσώπων ». Отново виждаме в руския език разлика в термините "лица" и "личност"; В гръцкия текст в двата случая е използван терминът πρόσωπον

[9] «Всеобщее признание высокой ценности человеческой личности»; «ἡ κοινή ἀποδοχή τῆς ὑψίστης ἀξίας τοῦ ἀνθρωπίνου προσώπου ». Срв. т. Е.5, където има сходен израз, в който отново се използват неверни термини.