Св. Йоан Касиан Римлянин: За молитвата

от Предание БГ

Трябва да си поставим като първа цел и връх на съвършенството непрестанната молитва, която се крепи върху умиротворената душа и чистото сърце, за постигането на които ние измъчваме тялото си и съкрушаваме сърцето си. Връзката между всички тези подвизи и молитвата е неразривна и взаимна. Защото както редът на тези добродетели води към съвършена молитва, така и сами те не могат да останат твърди и постоянни, ако молитвата не ги възглави и увенчае. Както без тях не може да се придобие и доведе до съвършенство тази непрестанна, чиста и невъзмутима молитва, за която говорим, така и тези добродетели, които вървят напред в устрояването на живота по Бог, не могат да се проявят в съвършенство без незаспиваща молитва. Затова ние не бихме могли да пристъпим направо към разсъждаване на силата на молитвата, увенчаваща зданието на всички добродетели, ако преди това не посочим и разгледаме всичко, което трябва да се отстрани или приготви с оглед на нейното придобиване. С други думи, според смисъла на Евангелската притча (Лук. 14:28-30), трябва първо да изчислим и съберем всичко, потребно за построяването на тази най-възвишена духовна кула. Обаче, макар и да бъде приготвено всичко това, то няма да послужи за работа както трябва, и няма да допусне правилното достигане до най-горните върхове на съвършенството, ако преди това след изнасянето на всяка порочна нечистота и изхвърляне на отпадъците и мъртвата смет на страстите върху живата и твърда земя на нашето сърце не бъде поставена най-здравата основа на простотата и смирението, като Евангелския камък (Лук. 6:48), върху която да може да се издигне тази кула на духовните добродетели така, че да стои непоклатимо и да издига главата си до най-големите висоти на небето, разчитайки на своята здравина. А когато тя бъде съградена върху такава основа, тогава нека да вали проливният дъжд на страстите; нека като стенобойни машини напират стремителните реки на гоненията; нека вилнее свирепата буря на враждебните духове - кулата не само че няма да рухне, но и не ще почувствува дори тяхното приближаване.

Затова да може молитвата да се възнася с нужната топлота и чистота, ето какво е необходимо да се спазва непременно: първо, трябва напълно да се отстрани всякаква грижа за плътските неща; след това не бива никак да се допуска не само загриженост за някоя работа или случай, но дори и споменът за тях, а също така трябва да се пресекат развлеченията, пустословието или многословието и шегите, а най-вече трябва съвсем да бъде потиснато всяко смущение от гняв и скръб и от корен да бъде изтръгнато всяко гибелно възбуждение на плътската похот и влечение към сребролюбие. След пълното изхвърляне и отстраняване на тия и подобни пороци, открити и за човешките погледи, и след такова предварително изчистване на всичко, завършено с чистота и непорочност, трябва най-напред да се положи непоклатимата основа на дълбокото смирение, която да има сили да удържи кулата, възлизаща до самите небеса. След това върху тази основа трябва да се издигне зданието на духовните добродетели, и духът да се сдържа от всякакво несигурно блуждаене, та по такъв начин духовният поглед малко по малко да почне да се издига до съзерцание на Бога. Защото онова, което душата е възприела в себе си преди молитвеното време, неизбежно ще ни идва на ум и по време на молитвата, внасяно там чрез ръката на спомена. Затова, каквито желаем да бъдем през време на молитвата, такива трябва да приготвим себе си и преди то да е настъпило; и каквото не бихме искали да се промъква в нас, докато се молим, него трябва да побързаме да изгоним от тайните кътчета на сърцето си, та да можем да изпълним заповедта на Апостола: "непрестанно се молете" (1 Сол. 5:17).

Нашият ум сполучливо може да бъде сравнен с едно крайно леко перце или пух, който, ако е сух, и при най-слабото подухване на вятъра обикновено се издига поради лекотата си на голяма височина; а пък ако е отежнял от някаква влага, той, вместо да се издига във въздуха, от тежестта на получената влажност пада долу и прилепва към земята. Така и умът ни, ако не бъде обременен от привмъкнали се в него страсти и светски грижи и ако не бъде повреден от влагата на гибелната похот, то бидейки лек по силата на естествената си чистота, при най-слабия повей на духовно размишление се издига нагоре и напущайки долното и земното, възнася се към небесното и невидимото. Затова именно Господните заповеди ни внушават: "Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани от преядане, пиянство и житейски грижи" (Лук. 21:34). И тъй, ако желаем молитвите ни да проникват не само до небесата, но и по-горе от тях, нека се постараем да възведем ума си до естествената му лекота, като го очистим от всички земни пороци и от всяка влага на светските страсти, та молитвата му, необременена от никаква чужда тежест, лесно да се издига към Бога.

Обърнете внимание на причините, които Господ посочил като отегчаващи нашия ум. Той не посочил нито прелюбодеянието, нито блудството, нито убийството, нито богохулството, нито грабителството, които всички признават за смъртни грехове, заслужаващи осъждане, а посочил преяждането, пиянството и грижите за тоя свят, от които не само никой от светските хора не се пази и не ги смята за осъдителни, но - срамно е да се каже - дори някои отрекли се от света си позволяват такава "прохлада", без да виждат в нея нито вреда, нито беда за самите себе си. Впрочем тези отегчаващи душата, отделяйки я от Бога и притискащи я към земята страсти - ако ги разбираме буквално - лесно могат да бъдат избегнати особено от нас, които сме тъй отдалечени от всякакво сношение със света и нямаме съвсем никакъв случай да се намесваме в тези видими грижи, пиянство и преяждане. Има обаче и едно друго преяждане и пиянство - духовното, което трудно се избягва, а също и една друга загриженост и скръб за тоя свят, които обхващат и нас, отреклите се напълно от всякакъв имот, въздържащи се от вино и всякакво преяждане и пребиваващи в пустинно усамотение. Под това аз разбирам угаждането на плътта, привързаността и страстите, от които, ако не очистим себе си, то и без да се опиваме с вино и без изобилни ястия, сърцето ни ще бъде отегчавано от пиянство и от несравнимо по-вредно пресищане. И само онзи, чийто ум, освободен от веригите на всички страсти, се умиротвори дълбоко, и чието сърце най-здраво и с пълен устрем се привърже към Бога като към върховно благо, може в съвършенство да изпълни заповедта на Апостола: "Непрестанно се молете".

Мисля, че всички видове молитва не могат да бъдат обхванати без особено сърдечно съкрушение, душевна чистота и просвещение от Св. Дух, защото те са толкова на брой, колкото различни състояние и настроения могат да се породят в една или във всички души. Колкото повече умът преуспява в чистотата и според характера на състоянието, в което той изпада или от случаите или по силата на своите вътрешни подвизи, той се издига обновен и във всички такива моменти молитвата му се преобразява. Затова очевидно е, че никой не може да възнася винаги еднообразни молитви. По един начин се моли човек, когато е весел, а по друг - когато е обременен от печал или отчаяние; иначе се моли, когато процъфтява в духовни успехи, а иначе - когато е угнетен от множество вражески нападения; иначе се моли, когато изпросва прощение за греховете си, а иначе - когато моли да му се приумножи благодатта или да придобие някаква добродетел, или пък да погаси някаква страст; иначе се моли, когато е поразен от страх при размисъл за геената и бъдещия съд; иначе - когато пламти от надежда и желание за бъдещите блага; иначе - когато е в нужда и опасности, а иначе - когато се наслаждава на безопасност и мир; иначе се моли, когато е осиян от откровения на небесните тайни, а иначе - когато скърби за безплодността си в добродетелите и за сухотата на чувствата си.

Апостолът различава по предмети четири вида молитви; той казва: "Моля преди всичко да се правят молитви, моления, просби, благодарения" (1 Тим. 2:1).

Молитвата - е, умоляване на Бога за греховете ни, когато, стигнали до съкрушение за извършените от нас сегашни или минали грехове, ние измолваме прощение за тях;

молението - proseuch - е когато в молитва принасяме или обещаваме нещо на Бога (като казваме: аз ще направя това и това, - само ме помилвай, Господи!);

просбата - е, когато с разгорещен дух възнасяме молитви за другите: за ония, които обичаме, или за мира на целия свят;

благодарението - eucaristia - е, когато умът ни принася на Бога благодарност и славословие, като си спомня за миналите Божии благодеяния, или вижда сегашните, или пък прозира какви блага е приготвил Бог за в бъдеще на онези, които Го обичат.